— Какво ти става? Да не загуби ума си? Нима очакваш от мен да преглътна сценката, на която току-що станах свидетел? Ненавиждам това момиче. А ти я целуваше. Повече не искам да имам нищо общо с теб.
— Боже господи, жено, не ме оставяш да кажа и дума?
— Какво разумно оправдание би могъл да ми дадеш за подобно нещо? Просто ме изпрати вкъщи. Не искам да стоя тук.
Диалогът ни беше толкова оживен, че мълчанието му ме шокира.
— Не!
Побеснях. Нали уж искаше конкретен отговор?
— Максън Шрийв, ти си едно разглезено хлапе, вкопчило се в играчка, която не иска, но и не би понесло да я види в чужди ръце.
Максън заговори търпеливо:
— Разбирам, че си ядосана, но…
Блъснах го в гърдите.
— Много повече от ядосана съм!
Максън запази самообладание.
— Америка, не ме наричай хлапе. И не ме бутай!
Блъснах го отново.
— Иначе какво?
Максън ме сграбчи за китките й ги прикова зад гърба ми, а в очите му гореше истинска ярост. Радвах се, че я имаше. Исках да ме провокира. Търсех причина да го нараня. Точно в онзи момент можех да го разкъсам на парчета.
Но гневът му се беше разсеял напълно. На негово място се зараждаше онова топло електрическо жужене, липсвало в отношенията ни толкова време. Лицето му се намираше на сантиметри от моето, погледът му се впиваше в очите ми — може би опитваше да предвиди реакцията ми, а може би тя не го интересуваше. Напук на здравия разум копнеех за близостта му. Преди да осъзная какво се случваше, устните ми се разтвориха в готовност.
В следващия момент разтръсках глава, за да я прочистя, и отстъпих назад, запътвайки се към балкона. Той не опита да ме спре. Поех си няколко глътки въздух, преди отново да се обърна към него.
— Ще ме изпратиш ли вкъщи? — попитах тихо.
Максън поклати глава, очевидно неспособен или несклонен да отвърне гласно.
Изскубнах неговата гривна от китката си и я запратих към отсрещния край на стаята.
— Тогава си върви — пророних.
Отново се обърнах към балкона и изчаках няколко секунди, докато не чух щракването на вратата. После се свлякох на пода и заридах.
Двамата със Селест си бяха лика-прилика. Всичко около тях беше фалш. И знаех, че щеше да прекара остатъка от живота си, омайвайки народа с медения си глас, докато през цялото време го държеше здраво залостен в капана. Също като Грегъри.
Останах на пода, седнала със свити под нощницата ми крака. Колкото и ядосана да бях на Максън, по-ядосана бях на себе си. Трябваше да се съпротивлявам по-ревностно. Да постигна повече. Не биваше да седя на пода като пораженец.
Избърсах сълзите от лицето си и обмислих ситуацията. Бях приключила с Максън, но нямаше да напусна двореца. Бях приключила със съревнованието, но въпреки това трябваше да представя проекта си. Аспен може и да не смяташе, че съм достатъчно силна за принцеса — и с право, но имаше вяра в мен. Знаех го. Баща ми също имаше вяра в мен. Николета — също.
Вече не се борех за победата. Оставаше въпросът как най-запомнящо се да напусна сцената?
Двайсет и седма глава
Когато Силвия ме попита от какво ще се нуждая за презентацията си, поисках малко бюро за няколко книги и статив за плаката, който в момента разработвах. Идеята за плаката я зарадва особено много. Оказваше се, че съм единственото момиче в двореца, което имаше някакъв реален опит в света на изкуството.
Прекарах часове в писане на речта ми върху картончета, с помощта на които се надявах да не пропусна нищо по време на предаването, в отбелязване на страници из книгите, от които щях да цитирам, и в репетиции пред огледалото на най-сложните части от изявлението ми. Опитах да не се замислям особено върху действията си; в противен случай цялото ми тяло започваше да се тресе от напрежение.
Помолих Ан да ми ушие рокля с невинно излъчване, което я накара да вирне въпросително вежди.
— Ще си помисли човек, че досега сме ви изпращали навън по дантелено бельо — подхвърли тя шеговито.
Аз се изкисках.
— Не това имах предвид. Знаеш, че обожавам всяка от роклите ви. Просто този път искам да изглеждам… ангелски.
Тя се подсмихна загадъчно.
— Мисля, че ще се справим със задачата.
Сигурно се бяха трудили до припадък, тъй като цял петък не видях Ан, Мери и Луси. Едва час преди началото на бюлетина влетяха в стаята ми с роклята. Беше бяла и ефирна, украсена с дълга ивица синьо-зелен тюл, спускаща се по дясната й страна. Долната й част се разстилаше като облак, а високата талия й придаваше дух на непорочност и грация. Чувствах се прелестна в новата си рокля. Беше ми най-любима от всички модели дотук и се радвах, че я получавах точно в този момент. По всяка вероятност щеше да е последната рокля, която обличах в двореца.