Краят на изпитанието ми беше съвсем близо.
— Да, страната ни си има своите недостатъци, но не можем да отречем, че притежава и сила. Опасявам се обаче, че ако скоро не постигнем някаква промяна, застоят ще опропасти тази сила. А обичта ми към страната ни е твърде голяма, за да го позволя. Надеждата ми е твърде голяма, за да го позволя.
Преглътнах, оставайки доволна, че поне всичко беше приключило.
— Благодаря ви за отделеното време — казах накрая и се пообърнах към кралското семейство.
Положението беше лошо. Лицето на Максън отново приличаше на каменна маска, както по време на публичното наказание на Марли. Кралицата извърна огорчено погледа си. Кралят обаче се блещеше ядосано насреща ми.
Без дори да мигне, съсредоточи целия този гняв върху мен.
— И по какъв начин предлагате да премахнем кастовата система? — предизвика ме той. — Просто ей така да елиминираме кастите?
— О… не знам.
— И смятате, че това няма да доведе до масови безредици? До абсолютна суматоха? Че бунтовниците няма да се възползват от обществения смут?
Това не го бях премислила. Съзнанието ми възприемаше единствено несправедливостта на цялата система.
— Смятам, че и създаването й е довело до значителен смут, който все пак сме успели да преодолеем. В интерес на истината — пресегнах се към купчината книги — разполагам с описанието на въпросната сцена от историята ни.
Разтърсих се из дневника на Грегъри.
— В ефир ли сме още? — изрева той.
— Не, Ваше Величество — отвърна му някой.
Вдигнах поглед и видях, че всички светлинки, обозначаващи, че камерите са включени, бяха угаснали. Явно, без да забележа, кралят беше подал знак да спрат излъчването на бюлетина.
Крал Кларксън скочи на крака.
— Насочете ги към земята.
Всички камери забиха обективи в пода.
Той ми връхлетя и изтръгна дневника от ръцете ми.
— Откъде го взе? — развика ми се.
— Татко, спри! — притича смутено до нас Максън.
— Откъде го е взела? Отговори ми!
Максън реши да си признае.
— От мен. Търсехме информация за Хелоуин. Грегъри беше описал празника в дневниците си и сметнах, че ще й е интересно да научи още за него.
— Идиот такъв — озъби се кралят. — Знаех си, че отдавна трябваше да съм те накарал да ги прочетеш. Нямаш никаква представа за какво става дума. Не знаеш какъв е залогът!
О, не. О, не, не, не.
— Тя напуска двореца още тази вечер — нареди крал Кларксън. — До гуша ми дойде.
Опитах да се смаля, да се отдалеча от краля, колкото можех повече, без да се набивам на очи. Пробвах дори да заглуша дишането си. Обърнах глава към момичетата, незнайно защо съсредоточавайки вниманието си към Селест. Очаквах да я заваря с огромна усмивка на лице, но ми изглеждаше притеснена. Кралят никога не се бе държал така.
— Не можеш да я отпратиш. Това е мое решение и аз казвам, че остава — отвърна невъзмутимо Максън.
— Максън Каликс Шрийв, аз съм кралят на Илеа и казвам…
— Не можеш ли да спреш да си кралят само за пет минути и да ми бъдеш баща за малко? — извика Максън. — Решението е мое. Ти си получил възможността да направиш избора си и аз настоявам да направя своя. Никой няма да напуска двореца без мое разрешение!
Видях как Натали се притиска към Елиз. Като че ли и двете трепереха.
— Амбърли, отнеси това на мястото му — каза кралят, бутвайки дневника в ръцете на съпругата си. Тя просто кимна с глава, без да помръдне. — Максън, трябва да поговорим в кабинета ми.
Погледнах към Максън; може и да си въобразявах, но ми се стори, че в очите му мимолетно проблесна паника.
— Другият вариант — продължи кралят — е да си поговоря с нея. — Махна с ръка в моя посока.
— Не — побърза да възрази Максън, вдигайки ръка в знак на протест. — Не е необходимо. Дами — добави, обръщайки се към нас, — защо не се качите на горния етаж? Днес ще уредим да ви донесат вечеря по стаите. — Той направи кратка пауза. — Америка, май е най-добре да събереш багажа си. За всеки случай.
Кралят се усмихна, което ми се стори доста зловещо на фона на съвсем скорошния му изблик.