После си спомних погледа в очите на краля по-рано същата вечер. И опитите на Максън да прикрие страха си. Как бе възможно човек да причини подобно нещо на собствения си син?
Отново се обърнах и се разтърсих по рафтовете, докато не намерих малко парцалче. Отидох до мивката и с радост открих, че имаше вода, макар и леденостудена.
Поукротих нервите си и се върнах при Максън, мъчейки се да запазя хладнокръвие поне заради него.
— Може да щипе малко — предупредих го.
— Няма нищо — прошепна той. — Свикнал съм.
Заех се да почиствам кръвта от дългата рана с мокрото парцалче, започвайки от рамото надолу. Първоначално Максън се отдръпна леко, но понесе болката мълчаливо. Като преминах към втората рана, заговори:
— Знаеш ли, от години се готвя за този момент. С нетърпение очаквах да настъпи денят, в който да се почувствам достатъчно силен, за да му се опълча.
Направи кратка пауза, през която ми се изясниха някои неща: защо човек, работещ зад бюро, имаше толкова мускулесто тяло, защо неизменно беше полуоблечен и готов за действие, защо се беше ядосал, когато го нарекох хлапе и го бутнах в гърдите.
Прочистих гърлото си.
— Тогава защо не му се опълчи?
Той не отвърна веднага.
— Боях се, че ако не изкара гнева си на мен, ще го изкара на теб.
Наложи ми се да спра за момент, твърде смаяна дори да проговоря. В очите ми запариха сълзи, но направих всичко възможно да ги възпра. Рухнех ли, само щях да утежня ситуацията.
— Знае ли някой? — попитах.
— Не.
— Докторът? Майка ти?
— Нямаше начин да го скрия от доктора, но той е дискретен. А на майка ми не бих казал за нищо на света, нито бих и дал причина да заподозре подобно нещо. Наясно е, че баща ми е строг с мен, но не искам да я безпокоя с останалото. Освен това съм способен да го понеса.
Продължих да чистя раните му.
— С нея не се държи така — побърза да ме увери той. — Предполагам и нея малтретира, но не физически.
— Хмм — провлачих аз, останала без думи.
Допрях парцалчето до разранената му кожа и Максън изсъска от болка.
— По дяволите, колко щипе само.
Дадох му секунда да забави дишането си. След малко ми кимна и аз продължих.
— Съчувствам на Картър и Марли повече, отколкото можеш да си представиш — заяви, мъчейки се да поддържа небрежен тон. — Тези рани заздравяват доста бавно, особено ако си решил да ги лекуваш собственоръчно.
Внезапно ужасена, спрях за момент. Марли понесе петнайсет удара с пръчка наведнъж. Май ако ми се наложеше, щях да избера този вариант пред това да ги понеса поотделно и когато най-малко очаквам.
— А предишните с какво си заслужил? — попитах, а после поклатих глава. — Забрави. Грубо е от моя страна да любопитствам.
Той сви здравото си рамо.
— С думи и постъпки. С неща, които съм научил.
— И с такива, които аз съм научила — добавих. — Максън, толкова съ… — Дъхът ми пресекна и усетих как започвам да губя самообладание. Лично аз бях отговорна за страданието му.
Той не се обърна, но ръката му намери коляното ми.
— Как ще ме излекуваш, ако се разплачеш?
Засмях се унило през сълзи и избърсах лицето си. Изчистих гърба му добре, като внимавах да не натискам.
— Дали ни се намира бинт? — попитах, оглеждайки се из стаята.
— В кутията има — отвърна той.
Докато той опитваше да забави дишането си, аз отворих закопчалките на кутията и огледах изобилието от медицински материали вътре.
— Защо не държиш превръзки в стаята си?
— От чиста гордост. Бях си казал, че повече няма да ми трябват.
Въздъхнах тихо. Прочетох няколко етикета, намирайки дезинфекциращ разтвор, нещо, което може би щеше да облекчи болката, както и ролка бинт.
Минах зад гърба му и се подготвих да нанеса лекарството.
— Може и да заболи.
Той кимна. Когато дезинфектантът докосна кожата му, Максън изсумтя веднъж, а после пак изпадна в мълчание. Постарах се да работя бързо и ефикасно, за да се почувства колкото бе възможно по-добре.
Още като нанесох от болкоуспокояващия мехлем върху раните му, стана ясно, че върши работа. Видях как напрежението в раменете му постепенно се разсейва и това ме радваше, вселяваше ми усещането, че поне донякъде се реванширах за неприятностите, които му бях причинила.
От гърдите му се изтръгна ироничен смях.
— Знаех си, че тайната ми рано или късно ще излезе на бял свят. От години се мъча да измисля добра лъжа. Надявах се до сватбата да ми хрумне нещо правдоподобно, понеже знаех, че бъдещата ми съпруга ще види белезите, само че все удрям на камък. Някакви предложения?