— Моля те, недей да плачеш, скъпа. Бих ти спестил сълзите до края на живота ти, ако можех.
Дъхът ми излизаше на пресекулки с думите ми.
— Повече никога няма да те видя. Вината е изцяло моя.
Той ме притисна още по-близо към себе си.
— Не, аз трябваше да съм по-прям с теб.
— А аз — по-търпелива.
— Трябваше да ти предложа още онази нощ в стаята ти.
— Трябваше да ти позволя да го сториш.
Той се изкиска. Вдигнах поглед към лицето му, без да знам на още колко от усмивките му ми оставаше да се любувам. Той избърса сълзите от бузите ми и впери поглед в очите ми. И аз не откъсвах взор от него, копнеейки да запомня този момент.
— Америка… не знам колко време ни остава заедно, но не искам да го прекараме в разкаяние.
— Нито пък аз. — Извърнах лицето си в дланта му и я целунах. После докоснах с устни връхчетата на всеки един от пръстите му. Той плъзна ръката си още по-надълбоко в косите ми и доближи устните ми до своите.
Бяха ми липсвали целувките му, толкова тихи, толкова сигурни. Знаех, че през целия ми живот, независимо дали щях да се омъжа за Аспен, или за някой друг, ничии устни нямаше да ме накарат да се чувствам точно по този начин. Не ми създаваше усещането, че правех света му по-хубав. В този момент аз бях неговият свят. Не изживявах експлозия, близостта ни не беше като залп от фойерверки. Беше огън, който бавно ни изгаряше от вътре навън.
Изместихме се, спускайки се на пода, така че аз лежах отдолу, а Максън върху мен. Той прокара нос по долната ми челюст, надолу по врата и едното ми рамо и описа обратния път до устните ми с целувки. Пръстите ми не излизаха от косата му. Беше толкова мека, че почти гъделичкаше дланите ми.
След малко взехме няколко одеяла и си спретнахме импровизирано легло. Той ме приюти в прегръдката си, взирайки се в очите ми. Имах чувството, че можехме да останем така години наред… даже и повече.
Когато ризата му изсъхна, той я облече, прикривайки ръждивите петна със сакото си, и пак дойде да се сгуши до мен. Умората лека-полека започна да ни надвива, но не исках да проспя и секунда от този рай, а усещах, че и той не иска. Заговорихме тихо.
— Мислиш ли, че ще се върнеш при него? При бившия си приятел?
Не ми се коментираше Аспен точно в този миг, но обмислих въпроса му.
— Би бил добър съпруг. Умен е, смел е и може би е единственият човек на планетата, който е по-опърничав от мен.
Максън се позасмя. Продължавах да говоря, макар и със затворени клепачи.
— Но при всички случаи ще мине време, преди да се замисля за подобно нещо.
— Ммм.
Из стаята се разстла тишина. Максън загали с палец едната ми ръка.
— Позволяваш ли да ти пиша писма? — попита той.
Замислих се по въпроса.
— Май е най-добре да поизчакаш няколко месеца. Възможно е дори да не ти липсвам.
Той издаде звук, наподобяващ смях, но не съвсем.
— А ако в крайна сметка решиш да ми пишеш… условието ми е да кажеш на Крис.
— Права си.
Не поясни дали това значеше, че ще й каже или че няма да ми пише, но в момента не исках да знам.
Не можех да повярвам, че всичко това се случваше заради някакъв си глупав дневник.
Внезапно ахнах и очите ми се ококориха. Дневник!
— Максън, ами ако северните бунтовници търсят дневниците?
Той се поразмърда, все още леко унесен.
— Какво имаш предвид?
— Онзи ден, когато ме погнаха към гората, ги наблюдавах от едно дърво. С тях имаше момиче, което изпусна чанта, пълна с книги. Момчето с нея също носеше няколко вързопа. Крадат книги. Дали не издирват някоя точно определена?
Максън отвори очи, примижавайки в размисъл.
— Америка… какво пишеше в онзи дневник?
— Какво ли не. За това как Грегъри в общи линии откраднал страната, как принудил народа да приеме кастовата система. Бил е ужасен човек, Максън.
— Но нали спряха излъчването на бюлетина? — настоя той. — Дори него да издирват, няма как да знаят, че това е бил именно дневникът на Грегъри, нито пък какво точно пише в него. Повярвай ми, след малкото ти изпълнение, баща ми ще се постарае да им осигури още по-сигурна защита.
— Това е причината. — Покрих лицето си с длан, сдържайки прозявката си. — Убедена съм.
— Не бъди толкова убедена — каза той. — Не си го навивай на пръста. Откъде да знаем — може пък просто да са запалени читатели.