— Наистина вярвах, че вие ще спечелите — каза Луси. — Още от самото начало. А след всичко, което казахте снощи… Просто не мога да повярвам, че се прибирате у дома.
— Много мило от твоя страна, но всичко ще е наред. От тук нататък ще ви помоля да помагате с каквото можете на Крис. Заради мен.
— Разбира се — каза Ан.
— За вас — винаги — подкрепи я Мери.
Аспен се прокашля дискретно.
— Дами, бихте ли ми отстъпили лейди Америка за момент. Щом ще напуска двореца днес, трябва да я запозная с някои мерки за сигурност. Не я опазихме толкова време само за да пострада точно сега. Ан, би ли и донесла чисти кърпи и други подобни неща. Все пак трябва да се завърне вкъщи като истинска дама. Мери, ако мога да те помоля за някаква храна? — И двете кимнаха. — А ти, Луси, може би имаш нужда от малко почивка?
— Не! — възрази тя и изопна рамене. — Готова съм да помогна.
Аспен се усмихна.
— Прекрасно.
— Луси, отиди в шивашкото ателие да довършиш роклята. След малко ще дойдем да ти помогнем. Не ме интересува кой какво казва, лейди Америка. Ще си тръгнете със стил — заяви ми Ан.
— Слушам, мадам — отвърнах аз и трите излязоха от стаята, затваряйки вратата след себе си.
Аспен дойде до мен, а аз станах от леглото, за да го погледна в очите.
— Мислех те за мъртва. Мислех, че съм те загубил.
— Не и днес — казах аз с вяла с усмивка. Сега, когато се уверявах колко тежка беше ситуацията, можех да запазя самообладание единствено с малко чувство за хумор.
— Получих писмото ти. Не е за вярване, че не си ми разказала за дневника.
— Нямаше как.
Той скъси разстоянието помежду ни и погали косата ми.
— Мер, щом не си успяла да го покажеш дори на мен, май не беше особено добра идея да го показваш пред цялата страна. И тази работа с кастите… Загубила си си ума, нали знаеш?
— О, знам, и още как. — Забих поглед в земята, припомняйки си цялата лудост от предишния ден.
— Значи, Максън те е дисквалифицирал заради това?
Въздъхнах.
— Не съвсем. Кралят настоя да си тръгна. Ей сега да ми предложи брак Максън, ще е напразно. Щом кралят казва „не“, отпадам и точка.
— О! — отвърна простичко той. — Ще ми е странно в двореца без теб.
— Знам — въздъхнах аз.
— Ще ти пиша писма — побърза да ми обещае. — И ще ти изпращам пари, ако имаш нужда. Имам предостатъчно. Можем да се оженим веднага щом се върна у дома. Знам, че ще мине известно време, но…
— Аспен — прекъснах го аз. Нямах представа как да му обясня, че в момента сърцето ми беше разбито. — Имам нужда от малко спокойствие, дано ме разбереш. Трябва ми време да се възстановя след всичко това.
Той отстъпи назад видимо засегнат.
— Значи, не искаш да ти пиша, нито да се обаждам?
— Може би не веднага — отговорих му аз, мъчейки се да придам на думите си по-леко звучене. — Просто искам да прекарам известно време със семейството си и да се поопомня. След всичко, което ми се струпа тук, не мога…
— Чакай малко — спря ме той с вдигната ръка. Не продължи веднага, изучавайки лицето ми. — Все още го искаш… — Обвини ме той. — След всичко, което стори, след жестоката му постъпка спрямо Марли и дори сега, когато няма абсолютно никаква надежда да сте заедно, ти продължаваш да мислиш за него…
— Не е сторил нищо нередно, Аспен. Ще ми се да можех да ти кажа истината за Марли, но му дадох дума да си мълча. Не го виня за нищо. И знам, че всичко приключи, но по същия начин се чувствах и когато ти скъса с мен.
Той се изсмя саркастично и отметна глава назад, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Говоря сериозно. Когато ти сложи край на връзката ни, приех Избора като спасително въже, защото знаех, че поне ще ми даде време да забравя чувствата си към теб. Тогава ти взе, че се появи в двореца и всички отново се преобърна. Ти беше човекът, който промени всичко, изоставяйки ме в къщичката на дървото; и като че ли си мислиш, че ако ми оказваш достатъчно натиск, можеш да върнеш живота ни към момента преди онази случка. Само че не става така. Дай ми шанс да те избера.
Докато думите се лееха от устата ми, съзнавах, че именно тази заблуда ни създаваше най-много главоболия. Любовта ми към Аспен бе продължила толкова дълго време, че просто бяхме приели някои неща за даденост. Но сега всичко беше различно. Вече не бяхме просто някакви си двама души от Каролина. Оттогава бяхме преживели твърде много, за да се преструваме, че отново можехме да сме онези щастливи хора.