— И защо не би избрала мен, Мер? Не съм ли аз единственият ти избор? — попита той с пропит от тъга глас.
— Да. Но това не те ли притеснява? Не искам да съм момичето, за което ще се ожениш, защото аз съм останала без друг вариант, а ти така и не си погледнал друга. Наистина ли искаш да ме получиш задочно?
— Не ме е грижа как ще те получа, Мер? — отвърна той с покъртен тон.
Внезапно се спусна към мен, обгръщайки лицето ми с длани. А после ме целуна яростно, заставяйки ме да си припомня кой всъщност беше той за мен.
Не можех да отвърна на целувката му.
Когато най-накрая се предаде, отдалечи лицето ми от своето, мъчейки се да разтълкува изражението ми.
— Какво се случва тук, Америка?
— Сърцето ми е разбито! Ето какво се случва! Имаш ли някаква представа как се чувствам? Толкова съм объркана в момента, ти си единственото нещо, което ми остана, а не ме обичаш достатъчно, за да ми оставиш глътка въздух.
Разплаках се и той най-сетне се смири.
— Съжалявам, Мер — прошепна. — Просто постоянно си мисля, че съм те загубил поради една или друга причина, а инстинктът ме принуждава да се боря за теб. По-силно е от мен.
Сведох поглед към пода, опитвайки да се взема в ръце.
— Ще почакам — обеща той. — Когато се почувстваш готова, пиши ми. Повярвай ми, обичам те достатъчно, за да ти дам глътка въздух. След изминалата нощ само това ме интересува. Да знам, че дишаш.
Оставих се в обятията му, позволявайки му да ме притисне към себе си, но чувството беше различно. Преди бях живяла с убеждението, че Аспен никога няма да напусне света ми, но сега за пръв път започвах да се усъмнявам в това.
— Благодаря ти — пророних. — Пази се, моля те. Не бъди герой, Аспен. Грижи се за себе си.
Той се откъсна от мен и ми кимна с глава, без да каже и дума. Целуна челото ми и се отправи към вратата.
Не помръднах от мястото си дълго време, не знаех какво да правя със себе си, затова просто зачаках прислужничките да се появят и да ми върнат разсъдъка за последен път.
Трийсет и първа глава
Подръпнах роклята си.
— Не е ли прекалено изтънчена за случая?
— Никак даже! — възрази Мери.
Беше късен следобед, а те ме бяха пременили във вечерна рокля. Беше виолетова и изключително царствена. Ръкавите й стигаха до лактите ми, тъй като в Каролина времето беше по-хладно; по едното ми рамо се разстилаше пищна пелерина с качулка, в която щях да се загърна след кацането, а високата яка щеше да защити врата ми от вятъра. Прислужничките бяха вдигнали косата ми в толкова изящна прическа, че несъмнено по-красива не бях изглеждала в двореца. Прииска ми се да посетя кралица Амбърли, убедена, че дори тя щеше да остане впечатлена от вида ми.
— Не искам да се задържам повече — настоях. — И бездруго раздялата ми е трудна. Просто искам и трите да знаете колко съм ви благодарна за всичко. Не само за чистия ми и спретнат външен вид, но и за времето, което прекарахте с мен, както и за неуморните ви грижи. Никога няма да ви забравя.
— И ние винаги ще ви помним, госпожице — обеща Ан.
Аз кимнах и си повях с ръка.
— Добре, добре, достатъчно сълзи пролях за един ден. Ще ви помоля да съобщите на шофьора, че слизам ей сега. Имам още малко работа.
— Разбира се, госпожице.
— Все още ли е непристойно да се прегръщаме? — попита Мери, прехвърляйки погледа си от мен към Ан.
— Кого го интересува? — каза тя и трите се скупчиха край мен за последно.
— Да се грижите за себе си.
— И вие, госпожице — каза Мери.
— Още от самото начало си бяхте дама — добави Ан.
Двете отстъпиха настрани, но Луси не се откачи от мен.
— Благодаря ви — промълви задъхано и веднага разбрах, че плаче. — Много ще ми липсвате.
— И ти на мен.
Откъсна се от мен и трите вкупом се запътиха към вратата. Спряха се за един последен реверанс, а аз им помахах, докато прекрачвах прага на стаята си.
Толкова пъти през изминалите няколко седмици ми се беше приисквало да си тръгна. Но сега, когато моментът най-накрая беше настъпил, мисълта да напусна двореца ме ужасяваше. Излязох на балкона. Плъзнах поглед из градината, спирайки на пейката, където се бяхме запознали с Максън. Не знам защо, но имах подозрения, че ще го открия там.
Оказаха се лъжовни. Максън си имаше по-важна работа от това да седи по пейките и да си мисли за мен. Докоснах гривничката на китката си. Щеше да мисли за мен, поне от време на време, а това ми носеше утеха. Независимо от всичко останало, спомените бяха истински.