Отстъпих назад, затворих вратата след себе си и излязох в коридора. Крачех бавно, попивайки красотата на двореца за последен път, макар и обичайният му разкош да беше леко помрачен от изпочупените огледала и пукнатите рамки на картините.
Спомних си как бях слязла по същото това величествено стълбище през първия ден от пристигането ми, обзета едновременно от смут и благодарност, придружена от още толкова много момичета.
Като стигнах входната порта, поспрях за момент. До такава степен бях свикнала да живея зад масивните и дървени крила, че почти не смеех да мина през тях.
Поех си дълбока глътка въздух и посегнах към дръжката.
— Америка?
Обърнах се. Максън стоеше в другия край на коридора.
— Здравей — отвърнах тромаво. Не бях очаквала, че някога ще го зърна отново.
Той ме доближи с бърза крачка.
— Изглеждаш абсолютно ослепително.
— Благодаря. — Докоснах плата на роклята си.
Помежду ни настана миг мълчание, докато се взирахме един в друг. Може би точно такъв беше смисълът на срещата ни: последен шанс да се погледаме.
Внезапно Максън се прокашля, спомняйки си същинския й смисъл.
— Говорих с баща ми.
— Така ли?
— Да. Стори ми се щастлив, че не съм загинал при снощното нападение. Както сама се досещаш, продължаването на кралската кръвна линия е от изключителна важност за него. Обясних му, че бях на косъм да умра заради избухливия му характер и приписах на теб заслугата за намирането на скривалище.
— Но аз не…
— Знам. Но не е нужно и той да знае.
Аз се усмихнах.
— После го уведомих, че съм ти дал урок за непокорното поведение. И по този въпрос не е необходимо да знае истината, но при добро желание би могла да се държиш, сякаш си получила назиданието си.
Не разбирах защо ми е да се преструвам, при положение, че съвсем скоро щях да съм в другия край на страната, но все пак кимнах.
— Тъй като, доколкото той е осведомен, дължа живота си на теб, стигна до заключение, че желанието ми да те задържа тук е оправдано, поне до известна степен, но само при условие, че спазваш поведение и си знаеш мястото.
Ококорих се насреща му, като не бях съвсем убедена, че го разбирах правилно.
— Реално погледнато, най-справедливо е да освободя Натали. Не е скроена за подобен живот, а и точно сега, когато семейството й е в траур, мястото й е у дома. Вече го обсъдихме с нея.
Аз продължавах да немея.
— Да ти обясня ли какво следва?
— Моля?
Максън се пресегна да вземе ръката ми.
— Ще останеш в двореца като участничка в Избора и в съревнованието, но ще има и някои промени. По всяка вероятност баща ми ще се държи грубо с теб и ще прави всичко по силите си да те изхвърли от играта. Смятам, че има как да му се противопоставим, но това ще отнеме време. Знаеш колко е безкомпромисен. Ще трябва да се подготвиш психически.
Аз кимнах.
— Мисля, че съм способна на това.
— Има и още. — Максън сведе поглед към килима, мъчейки се да подреди мислите си. — Америка, няма спор, че сърцето ми е твое още от самото начало. Сигурен съм, че вече го знаеш.
Когато вдигна очи към моите, цялото му същество говореше за това, а аз го чувствах с всяка клетка от тялото си.
— Да.
— Но онова, с което не разполагаш точно в този момент, е доверието ми.
Останах поразена.
— Моля?
— Разкрих ти толкова много от тайните си, защитих те по всеки възможен начин. И въпреки това, ядосаш ли ми се, действаш прибързано. Изолираш се, прехвърляш вината върху мен или пък най-фрапантното — впускаш се в планове за държавен преврат.
Ох. От това заболя.
— Трябва да знам, че мога да разчитам на теб. Трябва да съм сигурен, че си способна да опазиш тайните ми, да се довериш на преценката ми и да не правиш нищо зад гърба ми. Трябва да си съвършено откровена с мен и да престанеш да оспорваш всяко мое решение. Трябва да ми имаш вяра, Америка.
Трудно ми беше да преглътна думите му, но Максън имаше право. Нима му бях доказала с действията си, че може да ми се довери? Всички около него го бутаха или теглеха в някоя посока. Не можех ли поне аз да съм на негова страна?
Зачупих нервно ръце.
— Имам ти вяра. И дано проумяваш, че искам да съм с теб. Но и ти самият не беше напълно откровен с мен.