Кемир промърмори нещо и я прегърна.
— Ала разкъсвачите явно бяха сити. Въпреки това, всичко се обърка.
Всичко се обърка, защото тя бе безполезна. Бе прекалено възрастна, за да я поиска някой. Една сама жена не можеше да оцелее в селищата. Така тя се местеше от място на място, продаваше се, за да оцелее, когато можеше, крадеше, но накрая я хванаха и я продадоха на бандити, продаващи Пепел. За времето след това, тя нямаше друг спомен, освен че изпълняваше всички нареждания на господарите си.
— Бях готова на всичко за още Пепел — въздъхна тя и старата ѝ слабост се надигна в нея. След всичкото това време, самата мисъл за опиата бе опасна.
— След това писнах и на тях и когато приключиха с мен ме оставиха на разкъсвачите или на студа — тя се изсмя горчиво.
— Но разкъсвачите не ме пожелаха. Сигурно им се сторих костелива, негодна дори за ядене. Стори ми се, че някакви неща ми се привиждат. Първо видях огромен бях дракон, а после и Люспестия Кейлин. След това намерих теб, Люспестия изчезна, а аз продължих да живея, дори и след Душевната пепел.
Бе оцеляла.
Почувства как гърдите на Кемир равномерно се издигат и спускат. Той бе заспал.
Тя се отдръпна и легна до него, след което загледа звездите. Чувстваше жегата от тялото на спящия дракон от другата ѝ страна и си позволи да поглади люспите на Пряспа.
Трябваше да избягат. И двамата го знаеха. Трябваше да се измъкнат тогава, когато Пряспа бе намерила Пепелявия. Тогава драконите бяха твърде разсеяни и имаха шанс да се измъкнат. Но бяха чакали твърде дълго. Сега драконите никога нямаше да ги пуснат, но това не я притесняваше. Караше я да се чувства специална. Имаше и по-лоши места, на които можеше да бъде.
Пряспа бе приятно топла. Чувстваше целта, която изпълваше драконите дори в съня им. Нямаше я в предишния ден, но сега бе заразна. Тя искаше да направи нещо, без значение какво. Преди не бе имала цел. Не бе имала време за цел. Трябваше да се нахрани, да не стане храна на нещо друго, да не умре от студ или умора. Това само по себе си бе цел.
А сега всички тези грижи бяха в миналото.
Кемир имаше цел.
Драконите имаха цел.
Мисли върху това през целия ден, докато планините станаха по-къси, по-скосени и по-близки една до друга.
— И аз искам да убивам драконови рицари — прошепна тя. Не бе сигурна дали говори на Кемир или на Пряспа, или може би на вятъра.
— Всички тях — добави тя. — Искам да ги избия всичките.
Почувства се изненадана. Не очакваше това да се окаже целта в живота ѝ. А може би не бе нейната цел. Може би драконите я бяха накарали да поиска това, по същия начин, по който се ядосваше заедно с тях. Може би го бе прихванала от Кемир. Но в крайна сметка това нямаше значение.
Надира се отпусна и затвори очи. Накара се да се почувства малка и се сви до Пряспа. Драконите сънуваха, а от сънищата им тя видя какво предстои.
Можеше и да бъде на по-лошо място.
Да върнеш пепелта
Има и една последна цена, която драконовият Ездач трябва да плати. Когато някой дракон най-сетне умре, той изгаря отвътре, така че всичко, което остава под люспите, са въглени и пепел. Люспите оцеляват. Те са леки, здрави и най-важното огнеупорни. Затова са ценни като броня. Когато драконът умре, Ездачът трябва да събере люспите и да ги върне на гнездото и драконовия крал, откъдето идват. А от пепелта, казват алхимиците, ще се роди нов дракон.
52
Алхимиците
Джаслин бе виждала алхимиците и преди. Тогава бе на тринайсет, Листра — на единайсет, а Алмири — на шестнайсет, вече бъдеща булка на крал Валгар. Пристигнаха с майка си и лейди Настрия на гърба на два дракона, които вече бяха мъртви. Спомените на Джаслин бяха за огромни пещери, сбръчкани старци и влажен камък. А също и за това, че Алмири се бе държала ужасно. Майка ѝ ги бе превела през безкрайни тунели, в които слънчевата светлина никога не бе прониквала. Вървяха на светлината на няколко лампи, а грохотът на някаква подземна река ехтеше навсякъде. Накрая се бяха озовали в гигантска пещера, а майка ѝ бе посочила червените петна по стените.
— Оттук идва силата ни — каза тя. — От тези малки растения. Алхимиците ги правят на отвари, а Люспестите дават отварите на драконите. Драконите правят така; както им наредим. Без тези растения ние сме едно нищо. Винаги помнете това.