Кемир се задвижи по-бързо, докато се препъваше в преследване на озарилата мрака светлинна. Човекът, който следваше, спря при следващата светлина и взе и нея. А после и по-следващата, и по-следващата. Кемир вече бе достатъчно близо, за да види, че светлинните са нещо като малки лампи, но греещи със студена бяла светлина. Не долови мириса на пушек или масло. Мъжът, който ги носеше, не бе войник и не изглеждаше като да е въоръжен. Кемир извади ножа си, а след това претича няколкото метра, които ги разделяха. Мъжът го чу в последния момент и се обърна, когато Кемир се блъсна в него, събори го и разпръсна лампите. След миг ножът му бе опрян в гърлото на жертвата.
— Моля ви — мъжът плачеше от ужас и миришеше лошо.
— Драконовите рицари влязоха навътре, нали?
— Да, да. Но не знам кои са. Моля ви, не ме убивайте!
— Накъде отидоха?
— Не знам!
Кемир натисна ножа по-силно. Мъжът изпищя.
— Навътре! Не знам точно накъде. В избата.
— В избата? — Кемир почувства внезапен хлад. — Колко хора има тук долу?
— Не знам!
— Тогава предположи!
— Не знам, не знам. Аз съм един прост слуга. Моля ви…
— Един, двама, десет, сто…
— Сто? Не, повече са. Не знам.
Сто човека! Очите на Кемир се изцъклиха. Той бавно отдръпна ножа.
— Войници?
— Да.
— Колко?
— Не знам, центурия или легион, нямам идея!
Легион? В пещерите? Това бе невъзможно! Но дори дузина или половин дузина бе достатъчно. Кемир сграбчи човека за врата и го изправи на крака.
— Един от тези рицари се казва Ездач Семиан. Кажи му, че Кемир, наемникът, поразил крака му, го очаква отвън.
Той пусна човека, взе една от лампите, така че да може да вижда накъде върви и тръгна назад към входа на пещерата. Не побягна. Част от него не бе сигурна дали иска да се връща изобщо. Драконите нямаше да бъдат доволни. Ако смятаха да чакат докато онези хора умрат от глад, щеше да има да си чакат доста.
А от това, което бе видял досега, те не се славеха с търпението си.
55
Говорители
В средата на масата с десет страни стояха Пръстенът и Копието на Говорителя. Хирам бе на крака, а всички го наблюдаваха. Очакваха той да седне. Някои от драконовите господари изглеждаха отегчени, а други нетърпеливи. Трети бяха просто подразнени от това, че той се тутка толкова много. Треперенето му се бе възобновило тази сутрин. Бе леко, но забележимо — поне за Шезира. Или отварите, които го крепяха срещу болестта, губеха своето действие, или времето му изтичаше.
Срещу Хирам стояха изпълняващият длъжността Гранд-майстор Джейрос и върховният жрец Арух. И това бе всичко. Две места бяха празни. Сайусите имаха малко дракони и бяха поканени в двореца от любезност, а Скалният крал не се бе виждал с останалите вече повече от десетилетие.
Шезира не можа да се сдържи и се загледа в пръстена. Значи оставаха седмина. Ръцете ѝ стиснаха масата. Бе чакала този ден от десетилетие. Бе направила всичко както трябва. Тази глупост с кралица Зафир се превръщаше в обикновен тест, който да провери дали тя е готова за пръстена. Седнала на масата, загледана в пръстена, тя почти можеше да повярва, че Хирам я изпитва, че Зафир е илюзорна.
Хирам най-накрая седна. Джейрос се изправи и изнесе реч. Арух го последва. Това бяха същите речи, които се казваха на всеки десет години. Джейрос говореше за тежестта на отговорностите. Шезира знаеше думите, но сега, когато те бяха предназначени за нея, тя ги слушаше жадно, като попиваше всяка от тях. Преди десетилетие, когато бяха предназначени за Хирам, ѝ се бяха сторили скучни. Днес бе настръхнала. Когато Арух започна да говори за смирението и за милостта на бога-дракон, тя не погледна към тавана, както направи седналия до жреца Джейрос, но се замисли дали това не е истина, дали жреците не са онези, които усмиряват драконите, дали отварите не работят само заради техните молитви. Това бяха глупави мисли и в друг ден щеше да им се изсмее, но сега ѝ се струваха важни и значими.
Ощипа се. Ти си Кралицата на Пясъка и Камъка, владетелката на Севера. Не някоя малоумна принцеса, видяла първия си дракон.
Когато отново дойде редът на Хирам, той започна да говори за това какво е свършил по време на мандата си в двореца. Говореше за мир и просперитет, за невероятната сила на Елмазената стража, за значимостта на това да има континуитет на властта и целите ѝ. Тогава, със същия глас, с който хвалеше бронята на Стражата, той обяви кралица Зафир за своя наследница и седна. На Шезира ѝ отне един миг, за да разбере какво е казал, да осъзнае, че той е нарушил договора им, че това, което се случва, не е никакъв тест.