Алмири се усмихна.
— И все пак, жалко. Щеше да ми е приятно да полетим заедно за последно.
Думите срязаха майка ѝ, макар принцесата да не ги бе произнесла с такава умисъл. Сякаш бе вчера, когато Алмири бе дадена на крал Валгар. Бе голяма жертва, но необходима. Кръвните им линии се преплитаха от векове — необходимост, предвид близостта на двете кралства едно до друго. Освен това Алмири бе най-голямата. Тя бе наследник на Трона от Пясък и Камък. Бе редно да я оставят да се омъжи. Шезира все още си имаше Джаслин и малката Листра.
Но през годините тя някак си бе изгубила Джаслин. Драконите ѝ я бяха отнели по някакъв непонятен начин. А сега ѝ предстоеше да изгуби и Листра, да я представи пред принц, който познава изключително бегло и живееше в дворец на хиляда и шестстотин километра от нея. Наистина този брак щеше да ѝ даде много, но веднъж сключен, тя щеше да изгуби и Листра. Трябваше да свикне с тази мисъл.
Алмири вероятно долови мислите в главата на майка си, тъй като добави:
— Веднъж щом седнеш на трона в Елмазения дворец, ще можеш да ни призоваваш толкова често, колкото си поискаш. Ще ловуваме, ще си правим турнири. Джехал ще е принуден да води Листра, ако му наредиш.
Всичко това бе вярно, но въпреки това Шезира не можеше да се отърве от чувството, че нещата няма да са съвсем същите.
— Това ще бъде хубав ден — въздъхна тя — и един ден ще стане реалност. Можеш ли да ми услужиш с половината от твоята плячка? Вихър е гладен и неспокоен.
Половин разкъсвач бе съвсем слаба закуска за чудовище като Вихър, но успя да оправи настроението му. Шезира остави ловците със смътно чувство на разочарование. Драконът ѝ се завъртя тромаво, а после се затича. Това накара другите зверове да спрат храненето си и да го забележат, тъй като стъпките на един боен дракон бяха достатъчно тежки, че да сринат някоя по-хилава структура, а дракон, тежък колкото Вихър, трябваше да потича доста, преди да може да излети. Но когато той най-сетне разпери криле и полетя, цялата непохватност изчезна. Шезира го накара да опише пълен кръг във въздуха и да им махне с крило за довиждане. Сетне остави планините и горите зад гърба си и отново се насочи към полята. Остави Вихър да лети със собствено темпо и почувства удоволствието от вятъра, разрошващ косата ѝ, а също и чувството на пълна самота. Макар да ѝ се случваше рядко да лети сама, отдавна знаеше, че това е най-голямата ѝ страст. Тогава бе истински свободна и нямаше нужда да се преструва заради титлите и семейството си, заради богатствата си, заради заговорничещите си племенници, заради хората, които управляваше, заради отговорностите…
Тя се засмя, когато се улови, че мисли такива неща. Предстоеше ѝ да стане Говорител на Кралствата. Нима щеше да обърне гръб на тази титла, дори някой да ѝ кажеше, че е възможно? Дали щеше да дръзне да поведе Вихър към мистичните долини отвъд Каменната пустиня, където никой нямаше да я намери или дори потърси? Където щеше да е напълно непозната?
Но тя знаеше, че никога не би си позволила такова нещо. Което я правеше дори още по-глупава. Мисълта я накара да се разсмее още по-силно и затова, когато пристигна в гнездото на Валгар, се чувстваше с десет години по-млада.
Надяваше се чувството да остане и след кацането ѝ, но уви, не стана така. То изчезна веднага щом нейният Маршал-рицар, лейди Настрия, приближи към нея с бърз и делови ход. Настрия бе навлякла доспехите си и явно се готвеше да полети. Махаше ѝ с ръка и крещеше:
— Ваша Светлост! Кралица Алифера е мъртва!
6
Хурос
Хурос знаеше какво точно става, тъй като нищо не можеше да се случи без неговото одобрение. Седнал до Исентин, наставника на гнездото, той бе обяснил пред кралица Шезира всичко за маршрута, по който щеше да заведе принцеса Листра до сватбата ѝ. Каза колко точно дракона ще летят, къде ще спират и за колко време.
Излетяха от гнездото на крал Валгар при първите лъчи на зората. Хурос бе предвидил и това. Днес бе най-дългият етап от пътуването им. Трябваше да пристигнат в Елмазения дворец, където да останат точно един ден, за да могат драконите да отпочинат. Той нямаше търпение за този ден — щеше да прекара времето си с върховните алхимици на кралствата, може би дори със самия Гранд-майстор Белеферос. Това бе възможност да се издигне в обществото и тази мисъл не му даде мира до късно през нощта. Затова, когато на сутринта потропаха на вратата му, той бе още сънен. Заклатушка се на светлината на слънцето, което се подаваше иззад хоризонта, и провери дали отварите му са на място. След това се уви с чудесното си дебело палто, внимателно яхна дракона си и започна да брои останалите около себе си. Докато стигна двайсет клепачите му натежаха дотолкова, че той реши да ги остави да починат. И без това броенето бе излишен труд. Той знаеше кои дракони ще летят с тях, колко са и накъде отиват.