Имаше предвид да предупреди всички, че тя идва.
— Колко от стражите са тук? — попита тя.
— Преди атаката около сто, Ваше Височество — поклони се отново капитанът, — но сега вече не съм сигурен.
— Сто! Защо тогава стоите тук, вместо да излезете и да се погрижите за тези дракони! Та те са само два!
— Ваше Височество, ние се изправихме срещу тях, но ездачът на белия дракон бе твърде умен, а черният… — той си пое дълбоко въздух. — Ваше Височество, върху черния нямаше ездач. Ние вдигнахме щитове срещу пламъците им, но те не останаха във въздуха. Черният слезе при нас и разби стените ни. Убиваше с нокти, зъби и смъртоносната си опашка. Изгубихме най-малко една трета от воините си. Може би и половина.
— Имах три дракона там.
Капитанът поклати глава. Не каза нищо, но очите му говореха, че драконите са изгубени за нея.
— Какво има, капитане?
— Ваше Височество… — капитанът въздъхна. — Драконите Ви се присъединиха към нападателите. В момента се опитват да ни задушат с пушек…
58
Да завъртиш ножа
Понякога Джехал чувстваше, че ще се пръсне от собствената си гениалност. Беше изиграл и Хирам, и Шезира, а те все още не можеха да разберат как.
Той се облече внимателно, с два костюма. Външно изглеждаше като Елмазен страж, с тежко палто и шлем. Ако свалеше всичко това, щеше да изглежда като обикновено момче, което се занимава с нощните гърнета на благородниците. Тези момчета често тичаха по разни задачи посред нощ. Знаеше го от опит — самият той бе изпращал Казам по такива задачи.
Луната бе изгряла. Не знаеше колко точно е часът, но бе наясно, че е минала по-голямата част от нощта. Ако изчакаше още малко, нямаше да има време да направи това, което иска, и да се върне на зазоряване.
Той уви бялата коприна около очите си за последно и погледна към спящата Зафир през очите на тайтакейския дракон. Тя бе сама. Чудесно.
Но не. Той я загледа и след това бавно се съблече. Все още бе опасно, прекалено опасно. Вдругиден вече нямаше да е така. Тогава кралете и кралиците щяха да са си отишли.
Той не свали коприната от очите си, дори когато остана гол. Вместо това накара дракончето да прелети през стаята на Зафир и да се разположи до главата ѝ. То започна да кълве по лицето ѝ, докато тя не се размърда. Когато видя дракона се усмихна.
— В средата на нощта…
Дракончето кимна. Зафир бръкна под възглавницата си и извади собствената си копринена превръзка. Джехал погледна през рамо. Две рубинени очички отвърнаха на погледа му.
— Ти си гол — прошепна тя.
— Иска ми се да беше тук.
— Иска ми се да можех да те докосна.
— Скоро, любима — въздъхна Джехал, — когато Хирам вече няма да е на пътя ни.
Усмивката на лицето ѝ угасна.
— Отварите вече губят въздействието си.
— Невъзможно. Достатъчни са, за да издържи още месец.
— Да. Ти му даде прекалено много, затова ги крада и ги разводнявам.
— Моля?
Зафир завъртя очи.
— Искам всичко да приключва, Джехал.
Принцът изръмжа и започна да крачи напред-назад.
— Защо го направи? Той не трябваше да се поболее преди решителният ден да остане в миналото.
— Питаш ме защо? — сопна се Зафир. — Имаш ли идея колко гнусно е всичко това, през което трябва да минавам? Понякога, след като приключи с мен и се отправи към леглото си, трябва да повърна, за да се успокоя.
— Вече обаче си Говорител, ако не прецакаш нещата през следващите няколко дни. Не искаше ли това?
— Не, Джехал, ти го искаше. Аз исках само теб. Хирам ме отвращава. Трябва да пъшкам под него и да го наричам крал на леглото ми, докато всъщност искам да му счупя врата. Освен това той подозира нещо. Не знам как, но го подозира.
Тя се намръщи.
— Започна се на сутринта. Питаше разни неща.
— Какви неща?
— За теб. Някой му е подшушнал, че сме любовници, Джехал. Той естествено не го вярва, но и не спира да говори за това. Сложил е стражи пред вратата ми. Преди беше досаден; сега вече е нетърпим. Отърви ме от него, принце мой. Издържах достатъчно. Ти получи това, което искаше. Сега е мой ред.
Джехал я погледна с рубинените очи на дракона.
— Самият аз не искам нищо повече от това, любима. То е най-съкровеното ми желание. Дори при мисълта за него… — той погледна надолу. — Е, виждаш сама.
— Не искаш ли да си тук, до мен, да усещаш допира на кожата ми?
— И нещо повече от кожата ти?
— Да се въргаляме заедно под копринените завивки?
— Знаеш, че го искам!
— Ела тогава! Сега!
Тя постепенно взе да избутва завивките от кревата си и бавно се разкри пред него. Когато те останаха в краката ѝ, тя се отпусна и бавно прокара ръка от врата до мекото мъхче между краката си.