Най-сетне, след като бе влачил жената около час или повече, го стигна. Блъсна я навътре и я хвърли надолу по стълбите към избата, след това затвори вратата зад себе си. Най-накрая дръпна торбата от главата ѝ и я поля с кофа вода.
— Лейди Настрия. Маршал-рицар на кралица Шезира. За мен е удоволствие да бъда във Вашата компания. Съжалявам само за обстоятелствата, при които тази очарователна среща се провежда.
Тя го погледна. Устните ѝ бяха сцепени, а лицето ѝ бе в кръв и синини. Едното ѝ око бе толкова подуто, че не можеше да го отвори. Изплю един зъб и отвори уста.
— Можеш да викаш, ако искаш. Няма кой да те чуе, но пък вие жените винаги викате накрая, нали? Викате за помощ?
Настрия затвори устата си.
— Предател — процеди тя.
— Предател? Аз? Понеже дадох дума на твоята кралица и не я спазих? Малко като Хирам, а? — той се изсмя. — Предател! Ти не ме познаваш, Маршал-рицарю. Ама изобщо. Не, тук няма предателство. Просто поправям една много стара кривда.
Той поклати глава и въздъхна.
— Знаеш ли, аз те наблюдавах в последните дни. Искаш ли да разбереш как?
Без да изчака отговора ѝ, той извади бялата коприна и я притисна до очите ѝ.
— Погледни. Погледни внимателно. Това е една малка магия, която получих от един странник. Не се прави на изненадана. Кралицата знае ли за твоя кръвен маг? — той отдръпна коприната. — Разбираш, че нямаше да ти покажа това, ако не смятах да те убия, нали?
Тя го погледна. Горда и начумерена едновременно.
— Какво искаш, Джехал?
— Ето — той взе една чаша вода. — Ето ти малко вода. Прецених, че докато те докарам тук няма да си в отлично състояние. Знаеш ли, успя да убиеш един от моите Ездачи.
Настрия погледна към купата и извърна лице.
— Драга моя, и двамата знаем, че хубавата отрова е скъпичка и не действа така лесно, както си мислят останалите. Когато те убия, ще го направя с хладна стомана.
Той вдигна един меч от ъгъла на избата и го изтегли от ножницата.
— Принадлежеше на баща ми, когато все още можеше да го използва.
— Тогава давай, използвай го, Джехал. Съдбата ти е предопределена и ти не можеш да я промениш.
— Знаеш ли, по-скоро бих унищожил двореца, отколкото да убия творец като теб. Но понеже не искаш да минеш на моя страна… жалко. Посвоему си възхитителна. Една жена, станала Маршал-рицар. Винаги съм се чудел какво ли е това за теб, да си обкръжена от Ездачи, които са толкова по-силни от теб. Облечена в доспехи, ти едва ли би могла да останеш права. Но си бързичка, не мога да го отрека. И можеш да правиш това, което никой друг Ездач не може — да се обличаш като слуга и да обикаляш двореца, без никой да те поглежда. Понякога си лейди Настрия, Маршал-рицар. Друг път обаче си момче, което носи нощното гърне на някой стар благородник, мияч на чинии в кухнята, обикновена девойка. Възхищавам ти се. Наистина. Ние с теб ужасно си приличаме.
Той се усмихна.
— Знаеш, че когато нещо трябва да се свърши както трябва, трябва да си го свършиш сама.
— От колко време?
— Какво от колко време?
— Ти и Зафир…
Джехал се изсмя.
— От много време, Маршал-рицарю. От толкова много време, че се поглеждаме така, както го правят влюбените, независимо от старанието си да не го правим. Радвам се, че точно ти ни разпозна. Предполагам вече си казала на Хирам.
Настрия сви рамене.
— Ще се почувствам глупаво, ако не си — той отново надигна чашата. — Моля те.
Тя плю и го изгледа яростно.
— Нее, казала си на Хирам. Знам, че си го направила. „Жена Ви и Усойницата, господарю Хирам. Наблюдавайте ги.“ Знам, че си му казала точно това. Той не го прие добре. Всичко около него се разпада, не мислиш ли? Пак се разболява. Отварите вече не му помагат. Зафир е млада, а той е стар. И да не забравяме самите избори. Щеше ми се да можех да прочета мислите му тогава. Да знам какво минава през главата му.
— Знам разни неща, принц Джехал. За Тайтакей. Неща, които ти не знаеш. Те не са приятелите, за които ги мислиш.
— Слаб опит, Маршал-рицар — изсмя се Джехал и отново надигна чашата. — Ще пиеш ли от това или не?
— Не.
— Щях да се разочаровам от теб, ако бе отпила — кимна той. — Предполагам няма с какво да те изкуша да предадеш кралицата си и да се поклониш пред мен. Щеше да е хубаво да имам някой с твоите умения. Но щеше да ми се наложи да проверя дали си искрена… сещаш се.
Настрия просто го гледаше. Той прочете омразата в този поглед.
Въздъхна. Щеше да стане по трудния начин, тогава. Кой знае защо, от тази мисъл му стана по-добре. Той отвори насила устата ѝ и изсипа съдържанието на чашата в гърлото ѝ. Щеше да се почувства зле, ако тя припаднеше.