— Аз… обичах…
— Обичаше себе си, милорд — изсъска тя с омраза.
— Алифера. Обичах… Алифера… — той се чувстваше все едно е препил. Главата му щеше да се пръсне. Лицето на Зафир се размаза пред погледа му. Той искаше да се протегне, да го грабне и да го нареже на кървава каша, но чувстваше ръцете и краката си все едно са от олово. По едно време му се стори, че не го гледа Зафир, а Джехал, който се смее оглушително. Направи още няколко крачки и отново замахна с кинжала. Зафир бе прекалено бърза за него.
— Тя обаче не те обичаше. Презираше те. Повръщаше ѝ се от теб.
Тя пристъпи напред и плю в лицето му в същия момент, в който той се метна към нея. Усети как кинжалът промушва дрехите ѝ и чу как тя изпищява. Направи още няколко крачки, докато Зафир се отдалечаваше. Тя псуваше. Чу как нещо пада. Главоболието му бе нетърпимо. Светът бавно губеше цветовете си. Обърна се. Зафир пълзеше по пода, мъчейки се да стане, притиснала ръка към тялото си.
— Ти ме нарани — изсъска тя.
— Н-нняма да се размине, само с т-ттова, к-ккурво. — Бе като от камък, но душата му все още бе огнена. Погледът му се фокусира, когато той застана над нея. Можеше да види само лицето ѝ, всичко друго се разпадаше. Самият той сякаш се разлагаше на съставните си части. Вдигна кинжала си и го свали надолу, когато нещо се блъсна в него самия и светът притъмня. Не можеше да се движи. Не виждаше нищо. Чуваше само гласове. Как Зафир крещи на стражите си.
И как Усойницата ѝ отговаря.
63
Речно съкровище
Кемир наблюдаваше ставащото от разстояние. От реката се появиха мъже, стиснали огромни щитове и мъчещи се да извадят нелепите си арбалети от водата. Не носеха никаква броня. Всъщност, когато погледна внимателно видя, че те не носят нищо. Бяха обаче нашарени със странни бои, които някак си ги опазваха сухи.
Той се намръщи и подръпна тетивата си. Това бе лудост. Той се замисли за една-две секунди дали боите не са някаква кървава магия, която да ги предпази и от драконовия огън. За една-две секунди.
После Пряспа повали дузина с едно-единствено издихание.
В следващия момент Бялата отстъпи и остави Пепелявия да се нахвърли върху тях. Останалите три дракона прекратиха заниманията си и се загледаха в ставащото. Даже докато Пепелявия довършваше войниците, един от тях се стрелна напред и глътна едно от телата. Пепелявия се обърна и изрева. За миг последните оцелели стражи бяха забравени, докато двата дракона се озъбиха един срещу друг. След това вторият дракон сведе глава и отстъпи назад.
За броени минути всички войници загинаха. Не успяха да изстрелят нито една стрела от арбалетите си. Кемир не бе сигурен дали дори са опитали. Все едно бяха наясно, че са обречени, но предпочитаха да умрат бързо и в битка, а не да се задушат бавно до смърт. Той се протегна и тръгна бавно, за да види дали след края на сражението е останало нещо, струващо си да бъде откраднато. Не бе много вероятно, тъй като онези се бяха появили голи, но може би някой носеше пръстен, талисман, огърлица. Безсмислено бе да краде от труповете. Дори да откриеше нещо, нямаше какво да го прави тук. Загледа се към реката, докато телата и щитовете се носеха по течението.
Безсмислено…
И тогава един от щитовете помръдна. Първоначално Кемир реши, че очите му си правят номера с него, но после се спря и погледна по-внимателно. Видя как някакви крака ритат под водата.
Той бавно изтегли една стрела от колчана си и опъна тетивата. Пусна стрелата по средата на щита. Дори от такова кратко разстояние не направи нещо особено, но пък и малкото бе достатъчно. Водата плисна и внезапно на далечния бряг се появи човек. Кемир извади друга стрела и след това зяпна.
— Ах ти, убиецо!
Ездач Семиан отвърна на погледа му. Той бе гол, ако не се броеше една дълга дебела риза, стигаща до коленете му, и меча му. Все още държеше щита си и имаше бутилка, увиснала на връв от врата му. Кемир задържа стрелата в една ръка и лъка в другата. Семиан бе само на няколко метра от него, но реката бе твърде широка, за да се прескочи.
Кемир се ухили.
— Мъртъв си.
Без да отклонява поглед, той постави стрелата на тетивата.
— Не можеш да ме стигнеш, а от това разстояние няма как да те пропусна. Кажи сега какъв е проблемът. Шубе те беше да умреш като останалите? Или тяхната роля си е била такава? Малките войници, които умират, за да можеш ти, Ездача, да живееш.
Той опъна тетивата.
Семиан се скри зад щита така, че Кемир можеше да види само главата му.
— За кого работиш, наемнико? Кой те купи?
— Никой — изсмя се Кемир, — за пръв път от много години, за никой. Само уреждам един стар дълг.