Другите също яхнаха зверовете си. Той почувства как драконът се затичва, а после и излита във въздуха. Огледа се сънен наоколо и след това затвори очи.
Събуди се два часа по-късно с усещането, че е гладен. Веднага разбра, че не се намира на правилното място. Планините от Гръбнака на света бяха твърде близо. Освен това, в небето около него трябваше да има още трийсет дракона, а не трима — два бойни и бялата женска.
— Я се спрете малко.
Върху бойния дракон, който той яздеше, имаше още двама души. Единият от тях бе Ездач и се намираше високо над раменете на звяра. Другият изглеждаше като да е Люспест. Хурос се намръщи в опит да си спомни името му. А, да. Кейлин. Гледачът на Бялата.
— Хей! Люспест!
Люспестият го погледна глупаво. Ездачът не можеше да ги чуе заради вятъра.
— Люспест, чуваш ли ме?
Люспестият кимна.
— Къде сме?
Люспестият сви рамене.
— Не знаеш? А другите къде са?
Люспестият отново поклати глава и сви рамене.
— И таз добра. Кой тогава може да знае?
Люспестият посочи с глава драконовия рицар. Хурос вдигна очи към небето и се отказа да търси помощ от него. По принцип Люспестите служеха на него и другите алхимици, а те от своя страна служеха на ордена. В действителност обаче Люспестите живееха сами с драконите в мъничък свят.
Стомахът му изкъркори.
— Люспест! Да ти се намира нещо за ядене?
Люспестият кимна и му подаде комат хляб. Хурос го задъвка, докато вътрешно кипеше от яд. По никаква причина един ескадрон дракони не трябваше да се разделя без консултация с дежурния си алхимик. В случая това бе Хурос, тъй като кралица Шезира не бе призовала никой друг с неговата професия. По-нататък щеше да има какво да каже на останалите, помисли си той мрачно. Какво да каже и как да ги накаже.
Летяха часове наред и с всеки изминал час Хурос стискаше списъците си все по-силно. Най-накрая му хрумна, че кралица Шезира може би бе сменила плановете си заради новините за трагичната смърт на кралица Алифера. Хурос не бе сигурен защо това се налага, но пък и не бе обърнал необходимото внимание. Той обаче си имаше собствени проблеми и бе редно да се консултират с него. Изруга наум. Дори не знаеше къде точно се намира. Ясно му бе само, че върховете на Гръбнака се извисяват отдясно, а пред него има още планини. Което означаваше, че продължават да летят на юг, отдалечавайки се от Наблюдателницата.
Той се намръщи. Или бе обратното — планините не трябваше ли да са отляво?
Внезапно усети напрежение в пикочния си мехур. Той стисна крака и прехапа долната си устна, но накрая трябваше да се предаде. „Какво пък“, каза си, „драконовите рицари го правеха постоянно“. Той отхлаби предпазните ремъци, които го придържаха към животното. Дори Люспестият се облекчи в една бутилка и отново затегна ремъците към седлото си. Но когато Хурос се изправи, вятърът го блъсна и едва не го събори. Уплаши се до такава степен, че не можеше да се облекчи. Натискът постепенно се превърна в болка и когато кацнаха, Хурос го болеше толкова, че не можеше да говори. Без да губи време да види къде е, той се насочи към най-близкото дърво.
Докато свърши, драконът и Ездачът му вече се готвеха да излетят отново. Звярът пляскаше с криле и тичаше, набирайки скорост, за да излети. За един ужасен миг Хурос си помисли, че е изоставен. После обаче видя Люспестия и двама странни на вид войници, а когато погледна нагоре, видя, че другите дракони още кръжат в небето над тях. Люспестият стоеше до скалистия бряг на поток, до купчина кутии и торби, които вероятно бяха на Ездачите. Потокът течеше на бързи ручеи, заобикалящи скали и ивици сребрист пясък. Чамове трева опасваха широката колкото хвърлей камък река, а от другата страна бе гората.
Двамата войници бавно тръгнаха към него. Носеха някакво приспособление, което, ако се съдеше по препъването им, очевидно бе тежко. Хурос се замисли за момент къде ли е отишъл безценният бял дракон на кралицата, когато той профуча във въздуха над главата му, толкова близо, че дървото зад него се разклати, а самият алхимик едва не се издигна във въздуха. Докато стъпи отново на крака, драконът се претърколи в речното легло до Люспестия и започна да пляска с криле. Ездачът му стоеше наблизо, целият вир-вода, и махаше с ръце на Люспестия.
Двамата войници също извикаха нещо и размахаха юмруци, след което продължиха с работата си. Хурос ги изчака да приближат, сетне излезе иззад сянката на дърветата.