— Надира! — извика той. — Пряспа!
Пепеляви. Тук съм, ще те охладя.
Пряспа кацна до Пепелявия и започна да плиска вода по него. Пред пещерите другите трима дракони не изглеждаха обезпокоени. Не още.
— Пряспа! Ти яде ли от мъртъвците?
Да.
— Колко?
Не си броя хапките, Кемире. Какво значение има това? Отровата е в мен.
— Не си яла колкото Пепелявия обаче.
Много по-малко.
— Тогава може би няма да пострадаш като него.
Кемир отново потърси с поглед Надира. Този път я видя. Не бе далеч. Стоеше облегната на едно дърво и се решеше. Той се замисли за миг откъде е намерила гребен.
— Надира!
Пепеляви! Трябва да останеш буден!
Кемир чувстваше безсилието в мислите на Пряспа и долови с него дълбока тъга. А също и малко гняв.
Кемире, вече и аз го усещам. Трябва да унищожим алхимиците сега, докато все още имам сила за това.
— Не! Трябва да избягаш докато можеш!
Той даде знак на Надира да дойде при него. При пещерите още един дракон полегна в реката.
Не мога да оставя Пепелявия. Той изпада в ступор. Това е начинът, по който спираме горещината вътре в нас. Ако го намерят сам в това състояние, ще го упоят с отварите си и той ще бъде изгубен наново.
— Другият вариант е да докопат и двама ви. Или да умреш от отровата. Не знаеш какво прави тя. Не знаеш нищо. Трябва да бягаме.
Разбирам страха ти, Дребни, но няма да избягам. Имам много недовършена работа.
— Остани тук и умри тогава! Или стани отново робиня! Аз лично не искам нито едното, нито другото.
Кемир стана и се затича към Надира. Когато я стигна, хвана ръката ѝ.
— Хайде, трябва да тръгваме! Бързо!
Отровата е в мен, Кемире. Но аз ще сторя това, което е редно. Ако ще умирам, ще е в битка с враговете ми. Аз съм дракон. Такава е природата ми.
— В битка? — Кемир вдигна поглед към небето. — Те няма да дойдат, за да се бият с теб, глупачке. Ще те изчакат да си отидеш, гледайки те равнодушно. Ще останат скрити в пещерите си и ще се появят, чак когато си прекалено слаба за да се надигнеш от земята. На това битка ли му викаш?
Вече викаше, чувствайки горчивината на загуба, която не разбира.
— Излети в планините! Намери езеро с глетчер и се потопи в него! Ако това не те охлади, нищо няма да успее. Ако искаш да се бориш, бори се с отровата!
Не, Кемире. Ще остана с Пепелявия.
Кемир тропна с крак.
— Глупачке! Ако отровата не те убие, можеш да се върнеш и да опиташ отново! Можеш да освободиш Пепелявия, да освободиш всички дракони! Ако умреш, всичко свършва. Всичко, за което си се борила, ще си отиде с теб.
Пряспа го загледа. За миг той помисли, че тя ще го изяде. Чувстваше мислите в главата ѝ, реките от гняв и желание, невъзможността да вземе решение. След което бавно кимна.
Не е в природата ни да бягаме, Дребни Кемир, и не разбирам защо предаваш собствения си вид. Но добре. Нека бягаме.
Тя приведе рамене и глава към земята. Кемир се покатери на гърба ѝ и качи Надира със себе си.
66
Нощта на дългите ножове
Алмири мина на пръсти по пода. Все още трепереше и се потеше от тичането нагоре по стълбите. И от това, което бе станало преди това. Имаше една-единствена свещ, чието пламъче нервно трепереше и караше сенките по стените да треперят. Ръцете ѝ също трепереха. Тя приближи леглото на майка си и отново се почувства като малко момиче, дете, което търси утеха, дете, което я бе получавало твърде рядко.
Шезира се въртеше насън. Алмири знаеше за сънищата ѝ. Тя също ги бе имала в дома си, в далечния север.
Как някой чука по прозореца, как тропването става все по-силно и по-силно, докато цялата стая не почне да се тресе. За това как картините падат от стената, свещите се обръщат, а таваните се напукват. За това как замъците се разпадат, а земята се разтваря и ги погълва.
Тя коленичи до леглото и леко побутна майка си.
— Ваше Височество!
Шезира се отдръпна трескава настрана.
Някой бе в леглото ѝ. По средата на нощта. Нещо лошо…
Алмири опита отново.
— Майко! — този път Шезира я чу. Стана, ококорила широко очи.
— Алмири?
— Да. Майко, трябва да се събудиш.
Отвън се чуваха викове и звън на мечове. Крещяха мъже.
Трябваше да се скрие…
Шезира потърка очи и погледна дъщеря си, мъчейки се да предпази очите си от светлината на свещта.
— Алмири — каза тя отново. — Какво правиш тук?