— Майко, някой се е опитал да убие Говорителя.
— Хирам е мъртъв?
— Не, майко. — Алмири се опита да остане спокойна, но не можа да скрие напрежението си.
— Кралица Зафир. Някой се е опитал да убие кралица Зафир?
Лежеше на пода в тъмното, мъчеше се да не диша. Бронирани нозе пред очите ѝ. Жестоки думи, оголени, окървавени мечове…
— Предполагам, че не са успели.
— Не, майко. Ранена е, но е жива.
— Жалко — изсмя се Шезира.
— Майко! Това не е смешно! — гласът на Алмири се стори писклив на самата нея. Искаше да изкрещи.
— Кой го е направил?
— Казват, че било Ездач, маскиран като вестоносец. Твърдят, че това е твоят Маршал-рицар.
Видя как майка ѝ изстива. „Колко време мина, откакто се уплаши за последно, майко?“
Собственият ѝ съпруг, крал, измъкнат от леглото и хвърлен на пода с меч на гърлото му.
— Настрия?
— Да, майко.
— Не! — Шезира отметна завивките и се изправи. — Настрия не би направила нещо такова. Не и без заповедите ми.
— Знам, майко. И те казват така.
— Слуги! — Шезира я погледна рязко. — Не съм нареждала подобно нещо. Изглеждаш уплашена, дъще. Защо?
— Защото…
Мечът се надига.
Защото бе уплашена. Ужасена. Вкаменена. Парализирана. Но не можеше да го признае. Не и пред майка си. Шезира нямаше да я разбере. Нямаше и да опита.
— Понеже Елмазената стража е овладяла кулата ни, майко. Ездачите на Валгар са или мъртви, или пленени. Измъкнаха съпруга ми от леглото…
Но не се спуска. Стъпките се отдалечават и го отнасят със себе си. Тя е сама в тъмното. Тиха и не смееща да диша.
— Когато той се изправи срещу тях, го пребиха като обикновен престъпник. Скрих се под леглото. Чух ги как говорят. Не ме видяха в тъмното.
Слугите вече бяха дошли, все още сънени. Търкаха очи, за да се събудят. Шезира им се скара.
— Облечете ме! — излая тя. — Събудете Ездачите ми! Събудете всички! Дъще, в това, което казваш, няма смисъл. Защо стражите на Хирам биха сторили подобно нещо?
Алмири седна на леглото и се хвана за главата. Но колкото и да опитваше, не можа да се сдържи.
— Те вече са стражата на Зафир, майко. Твоят Маршал-рицар се е опитал да я убие. Видели са я. Тя е избягала. Казват, че е дошла в нашата кула. Но не е тук, майко. Когато не я намерят, ще дойдат при нас.
— Вероятно си права, предвид факта, че са видели как ти също идваш тук.
— А какво трябваше да сторя, майко? Беше тъмно. Не бях заспала. Видях как отвеждат Валгар и избягах. Избиха Ездачите ни!
— Да, вече ми каза. — Шезира вдигна ръце, за да я облекат.
— Къде е лейди Настрия, майко?
— Няма я.
Нима долови страх в гласа ѝ? Май да. Значи помнеше чувството, след толкова години.
— Няма я — повтори Шезира и се намръщи.
— Дали тя би…
— Не, дъще, не би. Никога не е била толкова тъпа.
Някой дойде в стаята и падна в нозете на Шезира.
— Ваше Височество!
— Какво?
— Войниците на Говорителя чукат на вратата, Ваше Височество. Настояват…
Шезира му махна с ръка.
— Съобщи им, че се преобличам. Когато съм готова, могат да влязат. Кажи им, че човекът, който търсят, не е тук, но ще се радвам да им позволя да проверят лично. Кажи им, че Ездачите ми няма да вдигнат първи оръжие срещу тях. И им напомни, че моите хора са доста повече от тези на крал Валгар.
— Ваше Височество, бронята Ви? — запита друг слуга.
— Да не сме във война? Не се дръж като глупак — тя отпрати и този с едно махване на ръката си.
— Майко…
— Достатъчно, Алмири. Стражата може и да е подчинена на кралица Зафир, но през последните десет години отговаряше пред Хирам. От стария навик се отвиква трудно. Нима той си мисли, че ще тръгна на война срещу него? Та това е нелепо. Ще говоря с Хирам лично. Ако смята да затвори всеки, който е несъгласен с идиотщината му, нека го направи лично. Но аз смятам, дъще, че става нещо друго. Въпреки това, ще се погрижа Хирам да пусне крал Валгар и ще накарам Зафир да плати обезщетение на семействата на убитите Ездачи. Ще видиш!
Най-накрая се облече. Отпрати всичките си слуги и величествено слезе по стълбите на Кулата на Здрача. Алмири бе по петите ѝ. Дузина Ездачи вече се бяха събрали, някои от тях бронирани, други още по нощно облекло, всичките въоръжени. Някои от тях бяха притиснали портите за навън. Тежко резе бе поставено пред двете перила, а Ездачите крещяха на войниците отвън. Получи се какофония от ругатни. Алмири не различи и една дума от тях. Когато кралицата най-сетне слезе, тя взе едно копие и потропа по вратата.
— Отворете вратата! — нареди тя. — Нека влязат!