— Майко, не излизай навън — Алмири почти сграбчи ръкава на Шезира, но с това щеше да си спечели само презрението ѝ.
Ездачите млъкнаха. Шезира ги изгледа лошо.
— Какво чакате! — тя посочи най-близките двама рицари, които се мъчеха да навлекат броните си. — Вие идвате с мен! Останалите…
— Майко! — почти изкрещя Алмири. Не бе редно да се вика на една кралица, но не можа да се сдържи.
Шезира ѝ хвърли студен поглед.
— Кралица Алмири е наш гост — заяви тя. — Погрижете се Елмазената стража да разбере това. И помнете — аз не съм крал Валгар. Аз съм кралицата на Севера, на Камъка и Пясъка, с дванайсет дузини дракони, които ми служат. Нека разберат и това!
Тя завъртя плащта около себе си и се отправи към вратата.
— Тази врата защо е още затворена? Сама ли трябва да я отварям?
Щеше да вдигне резето със собствените си ръце, ако някои от Ездачите ѝ не ѝ бяха помогнали. Вратите се отвориха. Дузина Елмазени стражи я очакваха в пълно бойно снаряжение и оголени мечове в ръце. Те се спряха, а след това се разделиха, когато Шезира тръгна към тях. След цялата врява, настъпи призрачна тишина. Алмири я гледаше как се отдалечава в мрака на нощта. Очите ѝ се изпълниха със сълзи.
„Бъркаш, майко. Този път бъркаш.“
Запази обаче мнението си за себе си. Когато Шезира потъна в мрака, тя бавно се върна назад в кулата.
67
Джостан
За един момент, който изглеждаше вечен, пушекът бе непоносим. Джаслин бе седнала до подземната река, с влажна кърпа, увита около устата ѝ, и се мъчеше да не изкашля вътрешностите си. Бе почти невъзможно да не се закашля, но когато го стореше, поемаше дълбоки глътки от горещия пушек и нещата се влошаваха. Джостан седеше зад нея. Първия път, когато се закашля, той уви ръце около ребрата ѝ и притисна устни до нейните. Тя се опита да се съпротивлява, да го избута, сметнала, че е изгубил ума си, че се опитва да я целуне. Но той издиша въздух в дробовете ѝ и след това се отдръпна. Неговият дъх също вонеше на пушек, но поне бе хладен и влажен, а не горчив и сух. Когато тя се бе съвзела, той коленичи в краката ѝ.
— Простете — прошепна рицарят.
— Би трябвало да взема главата ти — изграчи тя, но кашлянето бе минало, а единственият човек, който можеше да защити честта ѝ, бе Семиан. Който вече го нямаше.
Вторият път, когато тя се закашля, той отново ѝ направи дишане уста в уста. Част от нея трябваше да признае, че това ѝ харесва. Вместо да се бори с него, тя разбра, че иска да го притисне до себе си, да има някой, на който да се опре, дори и в последните мигове на живота си. Накрая обаче го отблъсна от себе си. Категорично, но внимателно. След това се постара да не кашля повече. Накрая легна до реката със затворени очи, плискайки лицето си, когато усетеше очите ѝ да засмъдяват. Водата бе вкусна. Престори се, че Джостан не е с нея. Постара се да мисли само за реката.
— Принцесо! Долавям бриз — каза той накрая. — Не го ли усещате?
Тя вдигна глава. Беше прав. По реката, от глъбините на пещерите, се носеше лек и прохладен вятър.
— Какво означава това? — попита тя.
— Означава, че огньовете изсмукват въздух от пещерите. Следователно, драконите вече не се грижат за тях.
Вече не можеше да се сдържи.
— Огнените спечелиха!
Джаслин искаше да заплаче. Да дойде тук бе глупаво. Нейна грешка.
— Съжалявам, Джостан. Знаех, че трябва да останем с алхимиците.
Огнените бяха мъртви. Не го бе видяла с очите си, но писъците и ревът на драконите, проехтели в тунелите, бяха достатъчно красноречиви.
— Не, принцесо. Драконите вече ги няма. Огнените победиха.
— Огнените са мъртви, Джостан — говореше с мъка. Гърлото ѝ бе пресъхнало и изгаряше. Всяка дума бе битка с пушека.
— О, да — отвърна той. Тя внезапно разбра, че той се усмихва.
— А драконите после ги изядоха — допълни Джостан. Пропускаше нещо. Изправи се с мъка.
— Какъв е поводът за радост тогава, Ездач Джостан?
Той я погледна намръщен. На два пъти отвори уста да обясни, а след това я затвори отново. На третия опит най-сетне каза:
— Простете, Ваше Височество. Мислех, че знаете.
— Какво да знам, Ездачо?
— Че Огнените… — той сведе поглед. — Ваше Височество. Огнените взеха отрова. Бутилката, която Ездач Семиан окачи на врата си, също бе пълна с отрова. Отрова за дракони.
— За какво говориш? Каква отрова за дракони? Няма такова нещо.
— Огнените, Ваше Височество, отидоха на смърт. Знаеха какво ги чака.
— Отрова?
Той сведе глава.
И тогава тя осъзна какво пропуска. Много, много по-късно, отколкото трябва.