— Тихия!
Погледът на Джостан остана сведен към земята.
— А също и Матанизкан, и Левантер. Съжалявам, Ваше Височество.
— Съжаляваш? — За момент дори пушекът нямаше значение. — Съжалявал! Каква полза имам аз от съжаленията ти! Моят дракон! Вие сте го отровили! Прекрасният ми, величествен, красив и съвършен…
„Убиец“, напомни си тя. Звяр, който се бе опитал да ги избие. Не, бе по-добре да не мисли за това. Бе ли готова да жертва Тихия, за да спаси собствения си живот? Не. Да спаси Джостан, Семиан? Не. Който и да е било? Не знаеше.
— Трябва да видя! — Тя вече бе на крака.
— О, не, Ваше Височество. Почакайте. Опасно е.
— Вие отровихте моя дракон! — разкрещя се тя. — Трябва да го видя.
— Ще трябва да почакате.
— Кого да чакам?!
— Ездач Семиан, Ваше височество. Той отиде да провери какво става. Когато всички умрат, ще се върне и ще ни каже.
— Когато всички умрат?! — Тя цялата трепереше от ярост. Ако имаше ноктите на дракон, щеше да разкъса Джостан на парчета.
— Значи все още са живи? — Тя приближи лицето си до неговото. — Трябва да има начин да изкараме отровата от тях. Отровете Бялата, щом трябва, но не и Тихия. Не и моят дракон!
Само че имаше един проблем. Алхимиците едва ли имаха противоотрова. Защо им е да имат? А и дори да имаха, щяха да им трябват часове, за да се върнат до скривалището им, и още толкова, за да стигнат до изхода на пещерата.
Тя се обърна и се затича към изхода. Не ѝ пукаше за пушека. Джостан обаче я хвана.
— Ваше Височество!
— Тихия! — пищеше тя, докато се бореше с рицаря. — Моят дракон! Не ги яж! Недей!
Джостан обаче бе прекалено силен и не я пусна. Тя му заповяда да го направи, прокле го, наруга го, преди да се задави в кашлица отново. Ръцете му обаче останаха увити около нея. Съпротивата ѝ бе безсмислена.
— Тихия — прошепна тя. По очите ѝ потекоха сълзи. Джостан все още я държеше, но ръцете му бяха нежни и в един момент ѝ се сториха желани. Тя отпусна глава на гърдите му и заплака. Там, в тъмния и задушлив мрак, тя за пръв път съжали, че е принцеса.
Спуснаха се надолу по реката, докато не видяха огромната клада на входа на пещерата. Чакаха час, може би два, преди тя да реши, че не може да изтрае повече. Бе внимателна този път, изчака Джостан да се разсее, преди да хукне покрай брега на реката и да се гмурне във водата, когато огънят стана твърде горещ. Чу крясъците на Джостан зад себе си, но не погледна назад. Когато той я настигна, двамата вече бяха навън, в реката до огньовете.
— Дръж главата си наведена! — кресна Джостан и когато минаха покрай огъня въздухът внезапно стана студен и прелестно свеж. Почувства го толкова прекрасно чист, че за момент не правеше нищо друго, освен да диша. За миг почти забрави за Тихия.
И тогава го видя. На около трийсет метра от реката, легнал по корем, затворил очи. Неподвижен.
— Ваше Височество! Чакайте!
Тя обаче не го стори, а този път Джостан не се опита да я спре. Излезе от ледената река и се затича с всичка сила, докато не стигна дракона и не падна до главата му. Тихия си бе отишъл. Тя вече чувстваше горещината от вътрешностите му.
Джостан я настигна, след това видя изражението на лицето ѝ и се вкамени.
— Той…
Джаслин поклати глава. Не можеше да продума и дума.
— Трябва да… потърся останалите, Ваше Височество. Бъдете внимателна. Другите може би…
Трябваше да я отведе обратно в пещерата. И двамата го знаеха. Тя трябваше да е там, докато всички дракони не бъдеха намерени. Не биваше да я пуска да бяга. Майка ѝ вероятно щеше да го обезглави за нехайството му. Но за един миг Джаслин го обичаше повече от всеки друг на този свят.
Просто затова че я бе оставил сама.
68
Балконът
Джехал гледаше през очите на един от тайтакейските дракони. Видя как вратите на Кулата на Здрача се отварят и продължи да гледа, докато Шезира отиваше към крепостта на Хирам. Направи гримаса. „Прилича на стрела, пусната от майстор“, замисли се той. Праволинейна, смъртоносна и напълно предвидима. „Какво ще стане, когато се окаже, че Хирам не може да се събуди, велика кралицо?“ Той свали единия плат коприна и сложи другия, за да види какво става през очите на малкия дракон, наблюдаващ леглото на Хирам. Елмазената стража бе отвела Хирам от стаята на Зафир в неговата си и го бяха поставили на легло, така, както бе наредила новата им господарка. Сега дъртото трябваше да спи. Всички щяха да решат, че е пиян.
Но леглото бе празно.
На Джехал му отне няколко секунди, преди да допусне, че това, което вижда, е вярно, но Хирам наистина го нямаше. При все всичките отрови, дъртото някак си се бе събудило. Драконът му го намери след няколко минути. Стоеше на балкона си, подпрян на парапета. Лицето му бе безизразно, погледът — отнесен, а самият той целият трепереше. Джехал едва сдържа смеха си. Хирам можеше да отиде къде ли не. Но сега стоеше до парапета и бе цяло чудо, че още не е паднал и не се бе пръснал на няколко неприятни части на земята.