„Ето ти идея, между другото.“
Той махна коприната от очите си и потърси ботушите си.
— Казам! Помогни ми да се облека!
Ако Шезира първа стигнеше до Хирам и Хирам успееше да каже нещо смислено, имаше вероятност всичко да отиде по дяволите. Трябваше да се чувства уплашен, изненадан, притеснен. Нещо такова. Но бе развълнуван. Това не бе на хубаво.
Но пък от тази мисъл чувството му само се засили. Той се ухили на Казам. Както и да свършеше всичко това, щеше да му липсва.
Шезира стигна до крепостта на Хирам в очакване, че ще трябва да влезе със сила вътре и бе готова да го направи, дори и сама. Но вратите бяха отворени, което я накара да се спре. Хирам обаче не бе убиец. Може и да бе предател, но не бе убиец.
Въпреки това тя прошепна на двамата Ездачи до себе си да стоят близо до нея.
Вътре я чакаше старец толкова сбръчкан и превит от възрастта си, че пред него дори Исентин изглеждаше като момченце. Отне ѝ известно време преди да го разпознае.
— Херлиан, Майсторе на Словото?
Той се поклони, колкото може.
— Ваше Височество.
— Тук съм, за да видя Хирам. — Можеше да изисква това. Разбира се, Стражата можеше да не се съгласи.
— Той… не е на себе си, Ваше Височество.
Шезира изсумтя.
— Той не е Говорител, нито пък крал. Мога да вляза в спалнята му, стига да пожелая, Майсторе на Словото. Какъвто и да е.
Херлиан отново се поклони.
— Не бих дръзнал да ви спирам, Ваше Височество. Всъщност, той Ви викаше. Или поне произнесе името Ви. Но не е добре, Ваше Височество. Разумът му е замъглен. Говори за вас, Антрос, Алифера и драконите, но без никакъв смисъл.
— По-добре е да има някакъв смисъл в отговора му, след като го запитам защо войниците му тропат по моята врата.
— Ще ви отведа при него, Ваше Височество — сви рамене Херлиан.
Хирам летеше. Бе на гърба на дракон, високо в небето, а вятърът охлаждаше лицето му. Не знаеше името на дракона. Не бе сигурен на кого принадлежи. Може би животното бе на брат му, Антрос. Брат му, великанът, който винаги го засенчваше.
Може би вятърът го накара да заплаче, а може би не, защото Алифера го бе пронизала в сърцето, когато започна да флиртува пред очите му с чаровния принц на Юга, Тиан. Тя бе искала Антрос, но Антрос бе зает. Трябваше да поиска него след това, но уви, не го направи. Сега го бе оставила сам, една празна черупка, неспособна да чувства.
Но това също не бе съвсем редно. Не бе чувствал тази мъка от много време, а сега тя се бе върнала, сякаш за да навакса за отминалите десетилетия.
— Хираме.
Драконът явно му говореше. С него нямаше никой друг, там горе, в небето. Но ето че от нищото се появи втори дракон, който летеше до него, с онова уплашено северно момиче, което щеше да се омъжи за Антрос. Невзрачно девойче, ала с много, много дракони.
— Пиян ли си?
Той се засмя на въпроса. Де да беше пиян. Де да имаше начин да преодолее тази болка, да я върне в кутията, от която бе изпълзяла. Където ѝ бе мястото. Не трябваше да го безпокои. Не и след толкова много време.
— Пиян си, нали? Отново.
— Не! — викна той на глупавото момиче, настоявайки тя да го остави на мира. — Махни се!
— Ще се махна веднага след като ми обясниш защо Елмазената стража отведе Валгар, уби Ездачите му и затропа по вратата ми посред нощ.
— Стража? — Той не знаеше нищо по този въпрос. — Попитай Говорителя. Той ще знае. Те служат нему.
Внезапно той се усмихна.
— Брат ми ще бъде Говорител някой ден.
След това извърна поглед. Бе казал голяма глупост. Момичето щеше да се омъжи за Антрос. Тя със сигурност знаеше това.
Драконът под него внезапно спря и замръзна във въздуха. Хирам се олюля и се хвана за юздите му. Странно, не си бе сложил предпазните ремъци. Нямаше идея как бе могъл да забрави нещо подобно. Антрос правеше такива гафове, само дето не бяха гафове. Той правеше глупости нарочно и после се подиграваше на горкия Хирам, наричаше го страхливец. И никой не му казваше нищо.
Момичето го сграбчи. Той не можеше да си спомни името ѝ, но прецени, че тя е скочила от своя дракон и се е приземила на гърба на неговия, а сега го буташе.
Хирам се олюля отново и се препъна към парапета на балкона. Шезира го хвана, спаси го от падане и след това го пусна, когато той започна да я бута.