— Ако не си ти, кой е наредил това безумие?
Но в погледа му прочете, че той е някъде далеч, много далеч.
— Слез от дракона ми! — кресна ѝ той. — Върви си на своя!
Тя отстъпи назад.
— Да, точно така! Върви си! Махай се!
Косъмчетата на врата ѝ настръхнаха. Тя бе виждала Хирам пиян и преди. Но това бе нещо друго.
— Хираме? Ако не ти си изпратил Стражата, кой го е направил? Зафир?
— Зафир? — той я погледна неразбиращо, сякаш никога не бе чувал името ѝ. — Принц Тиан ми стори това. И тази малка кучка Алифера, със светналите си очи и леденото си сърце. Тя ми направи това. И Антрос, който винаги ме засенчваше, където и да отидех. Върви при него. Махни го от мен. И ме остави на мира!
Той отново се олюля.
— Алифера е мъртва, Хирам. Тиан е луд. Антрос почина преди петнайсет години. За какво говориш?
— За смъртта. — Очите му се съсредоточиха върху нея. — За смъртта, Шезира. Животът е като колело, което се върти през времето и понякога малки парченца залепват за него. Те се връщат тогава, когато най-малко ги очакваш. Прощавай. Не исках да те предавам на тях. Не и на Алифера и Тиан.
Той се протегна към нея и очите му внезапно се разшириха. Тя видя, че той се връща към мястото, в което бе потънал. Една врата се затвори в очите му. Вече нямаше да се съвземе.
Шезира поклати глава и сви устни.
— Говориш за Джехал и Зафир, нали? И аз съжалявам, Хираме. Съжалявам те, но нямам време за това. Каквото и да са…
Внезапно лицето на Хирам се изкриви от ужас. Той гледаше към нещо зад нея.
— Махни се! Махай се!
Нещо хвръкна покрай нея и се устреми към Хирам. Не го различи в мрака. Бе някаква птица, но блещукаше като да е от метал и издаваше странен звук при летенето си, повече като тракането на метал, а не като пърхането на криле. То започна да жужи около главата на Хирам.
— Махни се! — замахна той към него и се препъна към парапета.
Шезира направи крачка към него. Някъде в крепостта избухна битка. Тя приближаваше.
— Махни се, махни се от дракона ми!
Той щеше да падне.
— Хираме! — Тя скочи към него, опита се да хване ръката му. Той изпищя и отскочи назад, право към парапета. Ръцете и главата му продължиха назад, повлечени от бездната зад него. Краката му се издигнаха. Всичко сякаш стана безкрайно бавно, толкова бавно, че Шезира не можеше да разбере защо е неспособна да направи нещо.
И след това той изчезна. Не изпищя, но чу тупването на тялото му в земята, след няколко дълги мига.
А след това, в спалнята на Хирам нахлуха хора.
— Убийца! — Чу се писъкът на жена. И то не на коя да е жена, а на кралица Зафир. — Тя уби съпруга ми!
За пръв път от много години Шезира не знаеше какво да стори. Тя седеше, загледана към бездната. Чу как Ездачите ѝ се опитват да я защитят, но те бяха само двама, а войниците на Зафир много. Прекалено много.
Битката свърши бързо.
Джехал отви коприната от очите си, след което си легна на леглото, а Казам свали ботушите му. Погледна към тавана, а в погледа му се четеше безкрайно задоволство.
Беше победил.
69
Глетчерът
Тя ставаше все по-гореща и по-гореща. Кемир го чувстваше. Не бяха отлетели много надалеч преди гърба на Пряспа да стане неудобен, след това болезнен, а накрая и почти нетърпим. „Направих грешка“, реши той. Тя умираше и нямаше какво да се направи по въпроса. Поне щеше да е далеч от алхимиците, когато те най-сетне се измъкнеха от пещерите си.
Щяха да умрат от глад и студ.
„Но и това бе по-добро от алтернативата“, реши той. За предпочитане бе да си отиде тук, в битка за оцеляване насред дивото, отколкото да изгние в някоя тъмница. Надира надали щеше да се съгласи, но вече нямаше какво да стори. Бяха опитали всичко, той и Пряспа. Бяха се провалили, наистина, но дори така бяха щастливи от това, че поне са се опитали. Щеше да си отиде умиротворен.
Пряспа летеше все по-нависоко и по-нависоко, навътре в Гръбнака на света. Планините и горите станаха по-диви, върховете по-високи, а накрая те стигнаха тясна долина, изпълнена с едно небесносиньо езеро. Пряспа се спусна към него, докато накрая не докосна вода с лапи. Летенето ѝ вече не бе стабилно. Тя се бе прицелила към един глетчер на края на езерото. Той се спускаше от подножието на планината, а от него се бяха отчупили огромни парчета лед, които мързеливо плуваха в бистрата вода. Когато го достигна, тя се просна във водата до брега. Докато Кемир и Надира се мъчеха да излязат от ледената вода, Пряспа се спускаше към по-дълбоките части на езерото, към извисяващия се пред нея глетчер. Лудостта се бе процедила в мислите ѝ, примесена с гняв. Не бе уплашена, обаче. Знаеше, че умира, но не се страхуваше.