Сбогом, Дребни Кемир.
Кемир плю и се разклати, мъчейки се да изтръска водата от дрехите си. Въздухът по тези места бе толкова леден, че навлажнените кожи на дрехите му започнаха да замръзват.
— Живей, драконе! — просъска той. — Ако оцелееш, можеш да освободиш колкото дракони си искаш. Ако си отидеш, кой ще го стори?
Не спомена, че нито той, нито Надира имаха шанс да оцелеят тук, в ледената пустош. Но тя потъваше в ледената вода. Когато най-накрая надигна глава и погледна нагоре, бе цялата обвита от пара. Вероятно бе прочела мислите му, тъй като с едно последно усилие избълва струя пламък към близките дървета и ги подпали. Даваше им топлина, огън и шанс да оцелеят. След това погледна Кемир и поклати глава. Мислите ѝ бяха далечни и неясни, а също и малко объркани. Но отговорът на въпроса му бе от ясен по-ясен.
Ти, Кемире. Ти ще ги пробудиш.
Кемир се изсмя.
— Как ли пък не!
След което прегърна Надира. Двамата се отправиха към гората и не погледнаха назад. Зад гърба му драконът потъна. Едно мехурче изскочи от езерото.
И това бе всичко.