Драконът-водач разтвори пастта си и реката избухна в пламъци.
7
Стъклената катедрала
Да яздиш сама върху гърба на Вихър бе едно от предимствата да бъдеш кралица, помисли си Шезира. Всички драконови рицари трябваше да споделят животните си с придворни от двореца ѝ, още рицари, които лейди Настрия бе настояла да вземе, а също така алхимици и Люспести от гнездото. Като към всичко това се прибавяше и багажа.
Шезира въздъхна. Всичко изглеждаше толкова малко, гледано от небето. Зад рамото ѝ, на запад от кралствата, се издигаха вулканичните планини, известни като Гръбнака на света. Те се простираха от морето през пустинята и стигаха — поне доколкото знаеше Шезира — до края на света. На север от гнездото на кралицата, драконовите земи граничеха с Пустините на Пясъка, Камъка и Солта. На другия край на кралствата се издигаше столицата на крал Тиан, построена до безкрайното Море на Бурите. Когато гледаше света от планината или пустинята, всичко ѝ изглеждаше безкрайно. Но от тук, от височината на небето, бе едно нищо.
— Легендите гласят — прошепна тя на Вихър, — че от другата страна на моретата има други земи. Дали това не е тайната на крал Тиан, заедно със загадката какво се крие от другата страна на Пустинята на Камъка?
Тя отново въздъхна и се опита да надникне иззад огромната глава на Вихър. Някъде долу…
На юг от гнездото на крал Валгар се издигаха върховете на Пурпурната шпора, планинска верига, която достигаше досами сърцето на драконовите кралства. В нейното подножие, обкръжен от Огледалните езера, бе и Елмазеният дворец. Шезира го бе посещавала много пъти, но дори сега сърцето ѝ прескочи един удар, когато го видя да блести в далечината, подобно на далечно съкровище, огряно от слънчевата светлина.
Кралицата усети да я обзема вълнение. Ето го съкровището, което искаше, точно до самата планина. Неслучайно блестеше. Този замък бе истинско съкровище и символ на абсолютната власт. Там се сключваха всички важни бракове и военни съюзи, там кралете и кралиците крояха планове за величие. Там бе центърът на кралствата, биещото им сърце.
И то щеше да бъде нейно. При това скоро.
Ятото ѝ започна да кръжи над гнездото на двореца, в очакване на разрешение за кацане. Бе забравила колко огромно е всичко.
— Харесва ли ти? — потупа тя Вихър по врата.
Огнен залп под нея даде знак, че очакват кацането им. Тя остави Вихър да се спусне от небето. Като повечето дракони, той го направи все едно просто пада като камък от облаците. Всеки път Шезира мислеше, че драконът ще обърка нещата и двамата ще се сплескат на пихтия върху камъните, но както винаги, точно когато примижаваше поглед, щеше да се чуе гръмотевичния звук от разперването на крилете му. В този случай силата му изкара въздуха от дробовете ѝ и разтърси земята.
Не е истина колко обичаше всичко това!
Докато слизаше от рамото на Вихър, видя, че Хирам вече я очаква. „Треперенето му“, отбеляза си тя наум, „се бе влошило значително от последния път, когато го видях — преди няколко месеца.“
— Н-ннякой д-дден ще стане беля с т-ттези твои к-ккацания.
Шезира с мъка сдържа усмивката си, но все пак една кралица трябваше да се държи на висота, поне за пред хората. Затова тя се поклони и целуна пръстена, който блещукаше върху средния пръст на подадената от треперещия Хирам ръка. Скоро този пръстен щеше да е неин.
— Говорителю Хирам. За мен е удоволствие отново да съм във Вашето присъствие.
Той кимна отсечено и махна на помощниците си. След това, заедно с Шезира, се отдалечи от гнездото. Помощниците го следваха, като не спираха да обещават удоволствия за ума и тялото ѝ. Шезира обаче не ги слушаше. Хирам трябваше да ѝ каже тези неща, не хората му. Нима болестта се бе влошила дотолкова, че да му отнеме способността да говори? Колко ли време оставаше, преди той да падне на легло?
Каляските ги очакваха, за да ги отведат до двореца, но самите те трябваше да изчакат Джаслин, Листра, лейди Настрия и останалите Ездачи, които Шезира бе довела. А след това имаше безкрайни ритуали и церемонии, които трябваше да се спазят, подир тях се очакваше пиршество за гостите, а кралица Шезира нямаше интерес към нито едно от тези неща. Поне Хирам се бе постарал. Стотици, ако не и хиляди, миниатюрни алхимически лампи изпълваха огромната Зала за Аудиенции, подобно на светулки. Част от тях бяха разположени на тавана и създаваха илюзията, че гостите пируват под открито небе. Страховити гранитни статуи ги обкръжаваха, подобно на мълчаливи пазители. Това бяха изображения на Говорителите, управлявали кралствата в миналото и сякаш все още бдяха над тях. Над тях имаше мраморни драконови глави, подаващи се изпод сенките на стените, озъбени и страшни. В устите им бяха поставени малки лампи, които светеха, сякаш драконите се канеха да блъвнат огън.