Когато Шезира и групата ѝ влязоха, те спряха смаяни от залата на Говорителя. А после пирът започна, а с него се върна и шумът. Залата се изпълни със слуги, които тичаха напред-назад с чаши вино, блюда с печено месо, огромни сладкиши и пъстри торти, оформени във фигурите на хора и дракони.
Наистина, Говорителят се бе постарал добре.
През цялото време тя стоеше до Хирам, но въпреки това не можа да разговаря с него. Поне не и по начина, по който желаеше. Накрая на пира, когато Хирам се изправи — доколкото му бе възможно — и заяви, че ще ходи да си ляга, Шезира го изпрати с поглед, а после внимателно стана и го последва. Старият Хирам, който помнеше от спомените си, винаги напускаше пиршеството рано, за да си легне — въпросът бе само в чие легло. Този път обаче той се отправи със залитане към Стъклената катедрала. Тя го последва вътре, все още очаквайки да го завари в прегръдките на някоя жрица. Но вместо това го намери проснат на земята в молитва.
Тя коленичи зад него на олтара и погледна към строгото лице на дракона, който ги наблюдаваше. Хирам вонеше на вино.
— Редно е да благодаря за гостоприемството Ви — каза тя, ала Хирам сякаш не я чуваше. Тя потрепери. По някаква причина в Стъклената катедрала винаги бе студено.
— Това м-ммясто е една лъжа — внезапно каза Хирам.
— Моля?
— С-сстъклената катедрала. Една лъжа — той се обърна и я погледна. Лицето му бе почервеняло, сякаш се готвеше да избухне в смях или обратното, в ридания.
— Пиян ли сте?
— Успокоява т-ттреперенето. След три бутилки вино п-ппочти мога да си представя, че съм както преди.
Шезира повдигна вежда. Наистина, Хирам не трепереше толкова лошо, но пък не можеше да се съсредоточи и върху това, което говори.
— Сигурен ли сте, че виното не Ви мами?
— А има ли значение?
— Предполагам, че не.
Хирам кимна, като че ли с това разговорът им бе приключил. Вдигна лице към каменния дракон над тях, притвори очи и въздъхна.
— Моля те…
Шезира се размърда неспокойно. Това не бе онзи Хирам, който помнеше и не бе сигурна какво се очаква да прави с него, освен може би да му помогне да си легне.
Той се изправи на крака бавно и несигурно. Инстинктът я накара да му подаде ръка за помощ, но той се отдръпна от нея, все едно държеше змия в дланта си.
— Изобщо н-ннямаше да съм тук, ако брат ми… ако Антрос не бе загинал. Той трябваше да владее това място. Ти и той. Той трябваше да е новият Говорител, не аз. Така бяхме уговорили нещата. Аз щях да наследя татковия трон, не братовчеда Сирион. Щях да бъда крал. Да се оженя за Алифера. Знаеше ли това?
Алифера? Шезира поклати глава. Нямаше никаква идея какво ѝ говори Хирам, нито дали самият той се чува какво приказва. Тя се изправи.
— Вие сте пиян. Нека поговорим на сутринта.
— Трябваше да е един от нас, но всички харесваха Антрос повече. Освен теб. И Алифера.
Той ѝ хвърли рязък поглед.
— Никога не разбрах ти ли уби Антрос или наистина стана нещастен случай.
Тя го зашлеви. Той се олюля и падна.
— Прекалено си пиян, Хирам. Забравяш се.
Хирам избърса лицето си и бавно се изправи.
— И ти харесваше Алифера.
— Уважавах я.
— Аз я харесвах. Исках да се оженя за нея. Но после… — погледът му стана далечен и за момент Шезира помисли, че Хирам просто ще заспи пред нея.
— Но нещата станаха по-иначе. Щяхме обаче да сме хубава двойка. Тя бе най-умната измежду южняците. Ако се бях оженил за нея, щях да я направя Говорител след мен. Но уговорката бе друга, нали? Затова направих каквото се очакваше. Уважих сделката, ще я уважа и сега. Ти това искаше да попиташ, нали?
Шезира въздъхна.
— Дойдох да изкажа почитания към Говорителя на Кралствата. Не очаквах да слушам излиянията на един пияница.
Хирам я погледна косо.
— Обещай ми нещо.
— Какво искаш да ти обещая?
— Да ми кажеш истината за едно нещо. Сториш ли го, кълна се, че дворецът ще стане твой, след като си отида.
— Аз не лъжа, Хираме. Въпрос на принципи.
— Ти ли преряза юздата на Антрос, когато той загина?
Шезира стисна юмруци.
— Има много свидетели на случилото се. Ловувахме разкъсвачи, както често ни се налага. Видяхме глутницата им и няколко от драконите се спуснаха към тях. Неговият бе от първите, атакували чудовищата. Той винаги носеше ремъците си разхлабени. В онзи ден бяха прекалено разхлабени и той падна. Не трябваше, но падна и не за пръв път. Този път обаче въжето, което придържаше крака му, се оказа прекалено дълго. Задържа го, но драконът прелетя повече от километър, преди кацне, а Антрос мина право през дърветата. Когато го намерихме, бе мъртъв. Всичко стана пред очите на всички. Никой не го е бутал. Никой не е рязал ремъците или юздите му.