Драконът плесна с криле и се спусна подир нея, но това не означаваше нищо. Всеки дракон го правеше, следвайки ловния си инстинкт. Не можеше да я хване. Можеше единствено да кацне близо до трупа ѝ. След това щеше да завие за помощ.
Но при такова падане всякаква помощ бе закъсняла.
Джехал се приведе над рамото на дракона и се заслуша в писъците на кралица Алифера, гледайки с наслада приближаването ѝ към смъртта.
— Дъщеря ти каза същото — изсъска той.
Златно излюпване
Когато един драконов Ездач поиска ново животно за гнездото си, той подготвя писмо до своя драконов крал (или кралица), писмено излагайки молбата си. Ако е сравнително интелигентен, Ездачът би приложил подарък към въпросната молба, като колкото по-щедър е в избора си на дар, толкова по-вероятно е молбата му да бъде удовлетворена. За жалост, този дар е само първото плащане по сметката, която се изготвя много преди драконът изобщо да се е излюпил. Нарича се „Златно излюпване“.
И понеже драконите са малко, а владетелите са си владетели, никога няма нищо сигурно.
1
Солос
Солос наблюдаваше тримата Ездачи, които кацнаха на поляната в покрайнините на гората. Всички се носеха на гърба на един-единствен боен дракон, като един остана с животното, за да го успокои. Другите двама тръгнаха към дърветата. Вървяха целеустремено напред. Солос изчака да минат покрай скривалището му, след което тръгна подире им, тих като сянка. За разлика от него, те вдигаха невероятен шум — бяха облечени от глава до пети с драконовите си брони. Солос си каза, че щяха да са по-тихи, ако направо бяха взели дракона със себе си.
Пое си дълбоко въздух, след което продължи да ги следи. Засега нямаше повод за безпокойство.
След няколкостотин метра пътеката стигна малка могила, на чийто връх бе разположен камък. Някога тук бяха почитани богове от стари времена, ала днес гората бе погълнала свещеното място почти напълно. Ездачите се покатериха на могилата и застанаха на върха ѝ.
— Това е мястото, нали? — опита се да прошепне един от тях, но гласът му отекна из цялата околност.
И все пак, в сравнение с другия, поведението му бе напълно професионално. Вторият Ездач се облегна на камъка и най-спокойно си запали лула, а миризмата на тютюн се разнесе из гората.
Солос бе смаян от елементарната липса на професионализъм.
— Обидна работа — прошепна някой в ухото му. Солос замръзна за миг, след което се отпусна. Кемир.
— Дискретни са като удар с боздуган в лицето.
— Много бих искал да не правиш повече така, братовчеде — просъска Солос, колкото се може по-тихо. Кемир бе толкова близо, че Солос можеше да усети как устните му го докосват по ухото. Това му се стори неприятно и разсейващо. А и как бе възможно Кемир да е толкова тих, че да го приближи на такова разстояние, без Солос да го усети?
— Не се безпокой. Ние сме срещу вятъра, а хората, които чакат тези идиоти, са от другата страна на могилата. Киснат тук от доста време. Забелязах, че започват да стават нетърпеливи.
— А в момента сигурно се чудят защо тези кретени не кацнаха направо с дракона насред гората.
— Да ти кажа и на мен ми е чудно.
— А хората от другата страна на могилата все още ли са трима или вече са дошли повече?
— Все още са трима.
Солос си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Все още не знаеше какво точно да мисли за ставащото. Имаше си обаче заповеди, прошепнати на ухо, но затова пък ясни. Двама от драконовите рицари на кралица Шезира щяха да дойдат в тази част на гората, за да купят нещо, с което да навредят на владетелката си. Той и Кемир — двама наемници — трябваше да ги спрат. Златото, което взеха за поръчката, бе дошло лично от Лейди Настрия, Маршал-рицар на Нейно Височество Шезира, но ако нещата се объркаха, нямаше да липсват на никого. Или поне не и на някой с положение.
Това бе всичко, което Солос знаеше.
— Видя ли какво са взели със себе си?
Кемир не отговори.
— Трябва да са взели нещо.
— А може би не. Може да свършат нашата работа и да пречукат двамата предатели за парите им. Но ако го направят, няма да е за много. Не видях нищо.
Шепнещият глас на Маршал-рицаря не бе дал обяснение какво може да е това нещо, освен това, че самият опит за закупуването му бе достатъчен за издаването на смъртна присъда на драконовите рицари. Солос обаче трябваше да изчака докато Ездачите срещнат доставчиците на тайнствения предмет, а след това да избие всички, колкото се може по-дискретно. Ако Ездачите носеха злато със себе си, то оставаше за Солос. Така бе казала Маршал-рицарят. От него се искаше само да не закача телата. Щяха да ги намерят на сутринта, а в това време Солос щеше да се е прибрал обратно в казармата, където работеше. И щеше да се събуди смаян, като всички останали, от новината, че двама от Ездачите на Кралицата са били убити.