— Не. Но можем да приближим.
Те се спогледаха и се ухилиха. Мъртъв дракон означаваше драконови люспи, а драконовите люспи означаваха пълни кесии злато, много повече, отколкото Маршал-рицарят им бе дала. Внезапно отново се превърнаха в обикновени войници, дирещи щастието си.
Пътят до мястото им отне целия ден и голяма част от последвалата сутрин. Миризмата ги насочи към правилния път, вонята на изгорено дърво, примесена с нещо сладникаво. Ароматът на гниеща плът. Драконът стоеше там, оплетен в дърветата, които бе смачкал с падането си. Крилете му бяха изкривени и счупени, но по-голямата част от него бе още цяла и толкова топла, че Солос чувстваше как въздухът се нажежава. Тук и там имаше люспи, поръсени със сажди. Очите му вече бяха станали на въглен, а от устата и носът му излизаше пушек.
Кемир извади нож, затича се до хълбоците му, докосна люспите, а след това отскочи назад с вик.
— По дяволите! Горещи са! Много, много горещи!
Изпод едното от счупените крила на дракона долетя тих звук. Солос моментално приготви лъка си.
— Кой е там?
Една черна фигура бавно се появи на светлината. За няколко мига Солос остана втренчен в нея, а после мъжът изчисти лицето си от саждите и Солос си отдъхна. Алхимикът.
— Наемниците на лейди Настрия. — Алхимикът падна на колене. — Слава на драконовия огън. Аз се… изгубих. После започна да вали, стана ми студено и не можах да заспя. Започнах да се катеря по склона, търсех сухо място. Видях как нещо в планината гори и реших, че някой дракон е загинал. Което означаваше, че ще намеря топло място и подслон. След това изгря слънцето, но аз бях тук, а не при реката… извинете ако съм ви затруднил. Как ме намерихте?
— Никак — отговори Кемир и посочи към мъртвия дракон. — Намерихме това. Ти просто се оказа на същото място, но понеже си на него, можеш да ни помогнеш. Искаме люспите на този дракон. Приеми го като бонус за това, че спасихме алхимика на кралицата.
— Не може — поклати глава Хурос, — още не. Не са се сгрели достатъчно.
Солос видя как Кемир се намръщва.
— Как така? Горещи са. Можеш да сготвиш нещо отгоре им.
— Така е, да. А имате ли нещо такова? Малко съм… да ви кажа, не съм ял нищо откакто… сещате се.
Кемир приближи застрашително алхимика, все още с нож в ръка.
— Слушай ме сега внимателно. Искам тези люспи. Може да дадем малко и на теб. Има предостатъчно за всички. Ти разбираш от дракони, така че ти ще ми кажеш как да ги сваля. Аз разбирам от ножове. Ти избираш дали да ползвам този върху теб или върху дракона.
„Това бе изключително грозна заплаха“, помисли си Солос, но алхимикът явно не я възприе правилно.
— Не може — повтори той, — просто не може.
— И защо не, ако мога да попитам?
— Просто не са се затоплили достатъчно. Умрял е само преди ден и половина. Започнал е да гори отвътре, но минават дни, преди люспите да се овъглят. Ела пак след няколко седмици с тежък чук. Тогава ще разбиеш бедното същество на части. Под люспите ще има само пепел. Ако имаш достатъчно остър и тежък сатър, ще можеш да откачиш и костите от крилете. Но с нож доникъде няма да стигнеш.
— Няколко седмици?
— Опасявам се, че да.
— Но Маршал-рицарят и кралицата ще са се върнали дотогава.
Алхимикът кимна и Солос се замисли дали алхимикът наистина е толкова глупав.
— Да. Силно се надявам на това.
11
Военни действия
Когато стана ясно, че белият дракон и неговият ескорт няма да се върнат на Върха на Дротан, Шезира се опита да заспи. На зазоряване разбра, че няма да успее. Спасителните групи полетяха още преди слънцето да се е показало напълно иззад планинските склонове. В средата на следобеда първият ловец забеляза димен стълб, който се издигаше от долина, намираща се в близост до река. Писъците на дракони огласиха планината и при свечеряване кралица Шезира вече бе на мястото, в което Ездачите ѝ бяха нападнати. Дузина ловни дракони кръжаха над нея, следейки за неприятеля.
Тя вече бе видяла единия от бойните си дракони, Оркус, мъртъв насред дърветата. Лейди Настрия съобщи, че следотърсачите са намерили още един. Което означаваше, че липсва само още един.
Бялата женска.
Тя осъзна, че ръцете ѝ треперят. Толкова силен бе гневът ѝ. Настрия разпитваше оцелелите. Драконите се мотаеха насам-натам, мачкаха камъни и дървета с еднаква лекота, пляскаха с криле и въртяха опашки. Всеки от тях можеше да убие някой човек, оказал се на пътя му просто така, без дори да го забележи.
Никой не идваше при нея. Не ѝ казваше кой е сторил това с драконите ѝ, кой носи вина за атаката, кой е дръзнал…