— Джаслин.
— Извика Тихия на земята. Какво искаш, майко?
Шезира я погледна лошо.
— Върни се в гнездото — излая тя. — Тръгвай и не спирай докато не се озовеш там. Кажи им, че Оркус е загинал, а по всяка вероятност Трън и Титан са споделили съдбата му. Не им казвай нищо друго. След това се върни с всички ловни дракони. Искам тези планини претърсени. Ще ни трябва и още един алхимик, а също и провизии, които да изхранят дузина дракони и Ездачите им за колкото време трябва.
— Прати Маршал-рицаря — тръсна глава Джаслин, — аз ще остана тук, докато намерим драконите.
— Няма! Аз съм твоята кралица, дъще, не смей да го забравяш! Ще правиш това, което ти се казва! Ще се върнеш в Наблюдателницата и след това ще дойдеш с мен за сватбата на сестра си! Нямаш работа в търсенето!
Погледите им се кръстосаха, майка срещу дъщеря, и двете обзети от изгарящ гняв. Но накрая Джаслин сведе поглед.
— Ако намериш кой е сторил това на Оркус, прати го на клада — изсъска тя, — искам да го видя как изгаря.
— Най-после — кимна Шезира, — нещо, за което сме на едно мнение. Подчини ми се и ще изпълня желанието ти.
Джаслин се върна към дракона си, а Шезира я проследи с поглед. Тя бе наследила всички хубави черти на Антрос, но без глупостта му. Бе жалко, че прекарва цялото си време сред драконите. Можеше да стане добра кралица, по-добра от Алмири.
Въздъхна и сви юмруци. Ездачите наоколо приготвяха лагер. По принцип тя харесваше тези нощи, в които звездите грееха над главата ѝ, а наоколо нямаше придворни дами, които да обикалят безцелно около нея. Но тази нощ нищо от това не ѝ доставяше удоволствие. Тази нощ драконовите рицари щяха неуморно да кръжат в небето, пазейки съня ѝ, който вероятно нямаше да дойде, в очакване на скрит враг, който по всяка вероятност нямаше да се появи.
Слънцето залезе и Шезира се върна при палатката си. Тя се въртя в леглото си и спа едва няколко часа. Когато се събуди, едва не изпрати всички обратно към Върха на Дротан. Да останат тук, на открито, бе опасно. Това бе нещо, което Антрос би направил.
Може би пък затова остана. Не знаеше.
Намериха Трън след два дни, без Ездач, но и без видими рани. На следващия ден намериха и Титан. Бялата женска обаче бе изчезнала, а когато Джаслин се върна, Шезира вече се бе предала. Странният бял дракон го нямаше. Можеше да е навсякъде. Един ден тя щеше да разбере кой е виновен за случилото се и да го накара да си плати с кръв, огън и изгаряща болка, но това нямаше значение сега. Съвършеният ѝ дракон бе изчезнал.
Още едно нещо я притесни, когато обърна лицето си на юг, към владенията на крал Тиан и принц Джехал, към Устата на Яростта и морето.
Така и не откриха тялото на Люспестия.
12
Листра
„Най-после!“
Джехал се прозя и се изтегна. Бе се научил да спи следобед, просто за да губи времето си по-лесно. Кралица Шезира и ятото ѝ се очакваше да пристигнат преди пет дни. Както се полагаше, той напусна замъка на баща си в Устата на Яростта и полетя към гнездото на Стръмния връх, за да я посрещне — макар да изчака последния възможен момент. Тя обаче не дойде, а гнездото бе на цял ден езда от града. На него не му остана нищо друго освен да наблюдава драконите си и да слуша вълните, разбиващи се в скалите.
Тъкмо се канеше да се върне у дома, когато Кралицата на Севера най-после пристигна. Освен ако някой друг не яздеше с 30 дракона зад гърба си. Може би алхимици. Докато се обличаше, той се усмихна. Хирам бе изпратил дванайсет от тях, включително стария вълшебник Белеферос. Те обикаляха гнездото и разпитваха хората му — Ездачи, войници, слуги, Люспести, дори алхимиците, които служеха на Тиан. Всеки ден Джехал ги наблюдаваше лично как работят, как пълнят дробовете на войните му с пушека на истината и разпитват:
— Какво знаете за смъртта на кралица Алифера? Знаете ли как е загинала? Замесени ли сте в кончината ѝ?
И всеки ден получаваха едни и същи отговори. Бяха сигурни в себе си, но откакто бяха пристигнали, не бяха открили нищо.
Докато ги наблюдаваше, Джехал можеше да се усмихва широко и да пита как може да помогне, мъчейки се да не се изсмее на безсилието, което лицата им изписваха. След няколко дни щяха да приключат с работата си в гнездото и да си отидат в двореца край Устата на Яростта. Това бе изключително нагла намеса във вътрешните работи на кралството, разбира се, но си струваше да наблюдава провала им.
Алхимиците на Говорителя имаха почти безгранична сила, но имаше някои неща, които им бяха забранени. Едно от тях бе да дават от отварите си на лица с кралска кръв. Точно затова, ако не успееха да призоват духа на Алифера и да я разпитат, нямаше да открият нищо. Джехал бе обмислил убийството на кралицата много внимателно и изпитваше голямо удоволствие от безпомощното състояние, в което алхимиците се намираха.