Но до един момент. Присъствието им бе унизително и обидно. Той нямаше да забрави това и щеше да накара Хирам да си плати за наглостта.
Джехал обу ботушите си и се погледна в огледалото, внимателно оправяйки дрехите си така, че да изглежда както трябва. „Не биваше да се оплаква“, помисли си той. Цялата работа с алхимиците накрая щеше да изчисти името му. Той бе достатъчно умен, че да прозре истината отвъд собствената си суета, но можеше да бъде наистина очарователен, ако поиска. Кимна пред образа си в огледалото и слезе по стълбите, които щяха да го отведат към полето за кацане.
Нямаше да е достатъчно просто да убие Хирам, реши той. Щеше да го подложи на вивисекция. Това заслужаваше стареца.
Той мина през отворените порти на Стръмния връх и излезе на открито. Стотици войници бяха застанали на позиция, оформяйки стройна фаланга. Джехал не бе сигурен дали това трябва да демонстрира сила или уважение, затова ги пренебрегна. Бе сигурен, че и кралица Шезира ще направи така. Погледна нагоре. Дузини дракони кръжаха в небето, а четири вече бяха кацнали, падайки почти като камъни, вертикално.
Джехал престана да мисли за Хирам. Предстоеше му разрешението на много по-приятен проблем.
Четирите дракона разпериха криле. Три от тях бяха от елегантната и стройна ловна порода, а един бе грубоват боен звяр. Те кацнаха едновременно и дори от разстояние земята под краката на Джехал потрепери. Четирите дракона замръзнаха точно, където бяха кацнали, без да направят и крачка напред. Това, предполагаше той, трябваше да му покаже колко умели са Ездачите, но той не бе впечатлен. Според него драконът заслужаваше похвала, заедно с треньорите си и Люспестите, а не самите Ездачи.
Той изчака да види дали четиримата Ездачи ще слязат от седлото и ще тръгнат към него в пълен синхрон. Вместо това те, изглежда, спореха.
Един от тях — по всяка вероятност кралица Шезира — пое водачеството и останалите тръгнаха зад нея. Джехал и неговият наставник на гнездото, лорд Метероа, ги посрещнаха. С периферното си зрение Джехал забеляза всичко останало — как почетните стражи маршируват по предварителен сценарий, как Люспестите отвеждат гостуващите дракони към драконюшните за хранене, докато собствените му зверове се подредиха за проверка, а юздите и седлата им блестяха полирани.
Нищо от това нямаше значение, освен ако някой не допуснеше грешка, а понеже Метероа никога не грешеше, Джехал не обръщаше голямо внимание. Той се бе съсредоточил върху кралицата, за чиято дъщеря възнамеряваше да се ожени.
Шезира спря миг преди Джехал да стори това и спокойно срещна погледа му. „Очите ѝ не са студени“, помисли той, „но не са и топли“. И съвсем определено бяха неумолими. Поне такова бе впечатлението му от нея и то го зарадва. Имаше нужда от сносно предизвикателство. Той се усмихна и направи крачка напред. Кралица Шезира му подаде ръката си и Джехал коленичи, за да целуне пръстена на средния ѝ пръст. Докато го правеше, погледът му мина през трите жени зад нея, нейните дъщери. Една имаше обикновено лице с малки очи и гневно изражение, друга, видимо най-малка от трите, бе много по-хубава, макар и нервна. Не бе обаче прекалено срамежлива, тъй като го гледаше изпод миглите си. А тази, която вървеше най-отзад и изглеждаше най-възрастна, бе съвсем обикновена на вид. Бе свела поглед към земята, а кожата ѝ бе по-тъмна от тази на останалите. Джехал усети скрита сила в нея, сякаш всеки миг бе готова да нападне.
„В името на всички дракони и богове, дано ми даде младичката.“
— Кралицо Шезира — поклони се Джехал отново, още по-дълбоко, — добре дошла в Стръмния връх.
Той видя как тя се оглежда. Не каза нищо, но лицето ѝ издаде какво мисли. „Прилично“, мислеше тя. Усети как лорд Метероа се наежва. Явно и той бе разчел изражението ѝ.
Зачака. Бе редно кралица Шезира да представи дъщерите си и да му съобщи коя точно ще споделя ложето му. Трябваше и да му обясни защо се бе забавила толкова и го бе накара да стои тук дни наред, вместо да се мушва в спалнята на кралица Зефир или някоя друга братовчедка.
Най-после кралица Шезира кимна.
— Срещали сме се — каза накрая тя, — макар и много отдавна. Когато Хирам стана Говорител. Помниш ли ме? Баща ти ни запозна.
Джехал се усмихна, поклони се отново и стисна зъби. Сякаш можеше да забрави.
— О, да, Ваша Светлост, помня отлично.