14
В търсене на дракона
Солос разрови жарта на огъня с пръчка и погледна към онази част от долината, в която, насред черния белег между дърветата, лежеше трупът на дракона. Понякога от него се издигаше дим, а друг път се забелязваха отблясъците на огън. След това заваляваше и пушекът, и огънят угасваха, а когато дъждът спреше, от трупа се издигаше пара. Но днес бе безжизнен.
— Пак го гледаш — изръмжа Кемир.
— Знам, знам.
Кралицата я нямаше вече шести ден. Което означаваше, че от нападението са изминали дванайсет. „Две седмици“, бе казал алхимикът. „Две седмици и един голям чук.“
Вече имаше чук.
— Хей! Вие двамата! Разпалете огъня и кипнете малко вода!
— Както кажете, Ваша милост.
За съжаление, освен чук, имаше и компания от дузина драконови рицари, седем ловни дракона и самия алхимик. Солос отново разрови жарта и хвърли още няколко цепеници в огъня. На драконите едва ли им пукаше за загиналия им събрат, но Ездачите и алхимикът със сигурност наблюдаваха тялото. И макар половината да обикаляха гората в търсене всеки ден, другата половина не вършеше нищо полезно, освен да стои на едно място, охранявайки лагера.
— Сигурен ли си, че не можем да ги избием в съня им? — промърмори Кемир. — Може да ги изтровим.
Преди Солос да може да отговори, над долината се разнесе пронизителен рев. Първият дракон се връщаше. Всеки ден шест звяра и техните Ездачи политаха в търсене на безценната бяла женска, докато седмият кръжеше в небето и наблюдаваше околността. След нападението не бяха видели други дракони освен собствените си и Солос бе почти сигурен, че си губят времето. По всяка вероятност Бялата вече бе много далеч от тях.
Но ако имаше и най-малък шанс драконът на склона да се охлади и да обелят люспите му…
— Връща се малко рано — отбеляза Кемир, докато наблюдаваше как пристигналият звяр каца. Солос откъсна поглед от гората и също се вторачи в дракона. Още преди животното да спре Ездачът на гърба му се бе изправил, освобождавайки се от ремъците си. После скочи от седлото.
Кемир се оригна и метна един камък към реката.
— Дали не са намерили нещо? — попита той. — Обикновено се връщат много по-късно.
Солос поклати глава.
— А аз се надявах да изкарам още един мирен следобед, в който да дъвча стръкове трева и от време на време да почесвам задника си.
— Докато гледаш овъгления труп с драконови люспи ей там.
— Няма да го докопаме, нали знаеш това?
— Част от мен го знае. А можеше да си купим земя. Собствено селце със собствени крепостни. Или малко имение. С малка пивоварна към него.
— И бордей.
— Естествено — въздъхна Кемир, — та питах, не мислиш ли, че е възможно да ги изтровим?
— Дори ако си купим титла, ще трябва да отговаряме пред кралицата.
— Кралицата да я вземат мътните! Можем да се установим някъде тук, след долините на планината.
— И да служим на крал Валмеян? — изсумтя Солос. — Не е много добра идея.
— Не, бе — изръмжа Кемир, снижавайки гласа си, — не на него. Не мислиш ли…
В този момент забелязаха, че драконовият Ездач тича към тях, следван от двама стражи.
— Офф. — Солос свали ръце до хълбоците си и несъзнателно докосна ножовете в ремъка си. Кемир се наведе и взе лъка си.
— Хей, вие двамата! — спря Ездачът пред тях. — Наемниците!
— Имаме си имена — промърмори Кемир. Солос си пое дълбоко въздух, стисна зъби и се поклони.
— Ездач Семиан. Как можем да ви услужим?
Семиан бе трети или четвърти син на херцог Семиан. Солос не помнеше точно, а и не му пукаше особено. Имаше и сестри. Всички те живееха в пустошта, наричана Каменна пустиня, а херцогът служеше на кралица Шезира като Пазител на Севера. Солос не знаеше какво се очаква от него като Пазител, освен да не ползва първи имена. Този Семиан бе на около двайсет, кльощав и със зъби като на кон. Ако се бе родил с друго име, вероятно щеше да стане селски идиот, поне според Солос. Но понеже бе роден като Семиан, бе станал идиот, яхнал дракон.
— Намерихме едно градче, скрито в долините.
Солос и Кемир се спогледаха.
— В такъв случай то вероятно е под юрисдикцията на крал Валмеян, Ездач Семиан.
Стана му ясно защо кралица Шезира не го е взела със себе си на юг. Шлемът на Ездач Семиан бе малко голям за главата му, забеляза Солос. Продължаваше да пада напред. Защо обаче бе решила, че този човек е способен да открие бялата женска, за Солос оставаше загадка. Освен ако владетелката не бе преценила, че така или иначе драконът не може да бъде открит.