След това Джехал се намръщи.
— При това, защо бих крал собствения си подарък?
— Защо наистина? Предлагам да минем към въпроса с алхимиците, Ваше Височество. Доколкото разбирам, те са почти готови.
— Забрави алхимиците! — излая Джехал. — Искам да знам какво се е случило с моя дракон!
— Освен… — той се ухили. — Освен ако кралица Шезира не го е откраднала сама от себе си, за да не се разделя с него.
— Тя не е като Вас, Ваше Височество — поклати глава Метероа. — Не мисля, че е много вероятно.
— Кой тогава? — почеса се по главата Джехал. За да отглеждаш дракон ти трябваше гнездо, а никой не можеше да е толкова глупав, че да си въобрази, че един чисто бял дракон ще остане незабелязан дълго време. Затова вероятно драконът скоро щеше да бъде върнат. Метероа вероятно бе прав за Шезира, което оставяше въпроса какъв е смисълът от всичко това. Да нападнат кралица Шезира? Не беше ли това прекалено опасно, огромен риск? И за какво? Какво можеше да има такава стойност? Какво можеше да спечели някой от такава атака?
Внезапно той усети, че го полазват тръпки. Какво трябваше да направи той при сблъсъка си с такава новина? Ако някой не го познаваше добре, можеше да реши, че сватбата ще бъде отменена.
Но не, не биваше…
Той обърна гръб на лорд Метероа и му даде знак да се маха.
— А алхимиците, Ваше Височество? Гранд-майстор Белеферос иска лична аудиенция.
— Да, да, добре. Нека дойде. А сега си върви. Трябва да помисля малко.
— Добре, Ваше Височество. — Джехал усети, че Метероа се покланя и започва да отстъпва. — Когато привършите размислите си, Ваше Височество, вярвам, че ще споделите мъдрите си мисли с мен.
16
Независимите
Солос нагази в калта, следван от Кемир. От дясната му страна тя ставаше все по-дълбока и хлъзгава, докато не стигнеше водите на планинско езеро. Наляво калта си оставаше рядка, но гората бе плътна и имаше още корени и паднали клони на пътя. Слънцето вече се бе спуснало зад единия от върховете, заобикалящи езерото, и след още половин час щеше да се е стъмнило.
„И тогава“, помисли си мрачно Солос, „сериозно ще загазим“.
А преди два часа идеята му се бе сторила добра. Ездач Семиан ги бе отвел по-навътре в планината. Солос пресметна, че са на около 80 километра на югозапад от лагера си, когато Семиан започна да се спуска, а след това кацна до брега на езерото. Бяха видели селото и Семиан бе намерил място, на което да ги остави, само на около два километра по-навътре. Денят преваляше, но разстоянието не бе много и Солос бе убеден, че лесно ще стигнат селото преди свечеряване.
И тогава бяха попаднали на калта.
— Ще ни трябват дъски — изръмжа Кемир, — големи и дълги, за собствен преносим път. С дупки за въжета, с които да ги вадим от калта. Помниш ли това?
— Да. Но беше отдавна.
— Вярно е.
— Това място те връща към спомените. Нямам търпение да се разкараме от тези гадни планини. Не знам защо изобщо се съгласих да се върнем тук.
Солос сви рамене. В интерес на истината и той мислеше същото.
— Вече няма значение.
Продължиха напред. Слънцето слезе още по-ниско и небето притъмня, а калта оставаше все така рядка. Селото сигурно вече бе на половин километър, но краката на Солос го боляха от усилието.
— Ботушът ми се заклещи. Мога ли да те намразя вече?
Солос чу оплакването на Кемир с половин ухо, когато спря. Имаше чувството, че го наблюдават.
— О… — забеляза как нещо помръдва между дърветата. Нещо, което го наблюдава. Разкъсвач. Много бавно Солос свали лъка от драконова кост от рамото си.
Разкъсвачът бавно приближи. Една от лапите му потъна в калта. Съществото направи крачка назад и отново ги загледа.
— Виждаш ли…
— Да — промърмори Кемир — тъкмо си мислех, че единственото хубаво на тая кал е, че нищо голямо не е толкова глупаво, че да нагази в нея, за да ни изяде.
— Но там то е на твърда земя.
— Значи предлагаш да идем към него, така ли?
В това време разкъсвачът отново стъпи в калта и този път не се отдръпна. Вместо това започна да приближава, стъпка по стъпка. Солос се огледа наоколо. Бягството бе изключено. Повечето хора умираха при срещата си с разкъсвач. Онези, които оцеляваха, го правеха, покатервайки се на дърво и неумирайки от глад преди разкъсвачите да се отегчат и да си тръгнат.
Но пък Солос имаше лък, достатъчно мощен, за да покоси драконов рицар. Ако успееше да улучи разкъсвача, където трябва… но проблемът бе, че звярът се канеше да нападне всеки момент, а тетивата му дори не бе опъната. Ръцете му се снижиха към кръста, където бяха двата му дълги ножа. Това бе безумно. Разкъсвач не можеше да бъде поразен с нищо по-малко от кавалерийско копие. Бронята също нямаше да му помогне. Зъбите на чудовището можеха да минат през всичко по-меко от стоманена ризница. Но нямаше просто да се предаде. Винаги имаше шанс. Винаги можеше да извади късмет и…