Солос премигна и внимателно се огледа наоколо. Обкръжаваха го грубо направени дървени стени. През процепите се процеждаше слънчева светлина.
— Затворници ли? Защо?
Кемир се размърда.
— Абе малко се… поскарахме.
— Какво си казал?
— О, нищо лошо. Нахлух в селото им в ранните часове на утрото, което едва ли помогна много, и понеже те носих на гръб, нямах възможност да споря. Попитаха ме дали имам нещо общо с дракона, който били видели по-рано, и аз им отговорих положително. Питаха ме дали драконовите рицари ще се върнат да изгорят селото и аз казах, че да, вероятно, това е, което обикновено правят. Освен ако Ездачът не търси солена риба, което е малко вероятно. Те сметнаха, че им се подигравам.
Солос погледна отчаяно към тавана. Поне не изпита болка при това си действие.
— Стига се цупи! Както казах, бе нощем и аз ги събудих всичките, та бяха леко ядосани. Е, малко ги и понаругах, но пък те мъкнах през цялата тая кал часове наред. Не помня колко пъти съм падал и бях много ядосан. Тая гадост бе достатъчно рядка, че да ме погълне, дори и ако бях сам.
— Добре де, спокойно. — Солос си наложи да игнорира болката, пое си дълбоко дъх и се изправи. И едва не падна отново.
Кемир го хвана.
— По дяволите! Не ми каза, че съм си счупил глезена.
— Сериозно? — Кемир се наведе. — Не видях това. Дай да видя!
— Не! Недей! — Той залитна напред-назад, опитвайки се да запази равновесие. — Оу!
— Не си го счупил. Само си го навехнал.
— Как разбра? Ох! Спри веднага!
— Виждаш ли? Костите са си на мястото. Трябва да го увиеш и ще си като нов. След няколко дни, де.
Не можеше да стои на един крак. Опита се да седне, но пък тогава го заболяха ребрата. Накрая Солос отново легна на пода, връщайки се там, откъдето бе започнал.
— Та, намерихме селото, за да бъдем затворени в него.
— Аха. — Кемир сви рамене и удари по стените. Колибата изглеждаше готова да се разпадне.
— Чак затворени не сме. Можем да се махнем, когато поискаме. Малко ме съмнява, че ще опитат да ни спрат. Разбира се, без ножове, лъкове и брони няма да стигнем далеч, особено предвид състоянието ти. Пък и не знаем накъде точно трябва да тръгнем.
— Страхотно, Кемир, благодаря ти.
— Пак е по-добре, отколкото да бъдеш изяден от разкъсвачи — изсумтя Кемир.
— Като го погледнеш от тази страна…
— Нито пък толкова тъпо, колкото да киснем с онези рицари…
— Сега като го казваш…
Кемир легна до Солос и двамата се взряха в тавана.
— Забелязах едно нещо, докато си викахме един на друг.
— Какво е то?
— Драконът на Семиан не е първият, който са забелязали по тези места.
— Сериозно?
— Видели са и някакъв друг. Може би белият.
— Може ли тогава да ни върнат нещата и да ни покажат къде е той?
— Надали.
За дълго време останаха легнали в мълчание, загледани в сламения покрив.
— Много паяци има там — каза след известно време Кемир. — Знаеш ли, може…
— Не.
— Но винаги…
— Казах не!
— Добре.
Солос чу как отвън говорят мъже. Повечето звучаха уверени, като на хора, които си вършат работата, но дочу и неясни думи, произнесени шепнешком. Подслушваха ги. Той знаеше какво си мисли Кемир, но нямаше да го използва, докато не ги оставеха без друг изход. Когато го вържеха за кол и запалеха кладата под краката му, тогава щеше да им каже за мъртвия дракон.
17
Белеферос
Гранд-майсторът на алхимиците Белеферос се поклони ниско. Принц Джехал седеше на трона на крал Тиан, а от двете му страни бяха кралица Зафир и кралица Шезира, а след тях — крал Наргон и крал Силвалан. И двете дъщери на кралица Шезира присъстваха, а Белеферос преброи поне още дузина принцове и принцеси, заедно с всички лордове и дами, които имаха някакво влияние в кралството на Тиан. Всички те бяха гости за сватбата.
Явно това минаваше за лична аудиенция.
По принцип, Белеферос отговаряше само пред Говорителя на Кралствата и никой от присъстващите в стаята нямаше власт над него.
По принцип.
— Ваши Светлости — поклони се той пред кралете и кралиците.
— Ваши Височества — следваха принцовете и принцесите.
— Бях натоварен от Говорителя на Кралствата да изпълня моя съкровен дълг. Изпълних задачата си и сега следва да представя моя доклад за това какво намерих пред вас, Ваше Височество.
Той направи още един поклон, този път пред Джехал.
— Всички ние тръпнем в очакване да го чуем. Но първо ми кажете дали получихте съдействие от Наставника на моето гнездо.