— Гранд-майсторе, кажете за какво говорите всъщност? Ако драконът е подивял, имам гнезда с много ловци, които ще го хванат. В кралствата има хиляда и седемстотин опитомени дракона. Убедена съм, че знаете това. Нима един див такъв е такава заплаха?
Белеферос отново се поклони.
— Мисълта ми, Ваша Светлост, е, че моят орден е готов да Ви помогне с всички средства. Скоро ще се върна в Елмазения дворец, но понеже трябва да пътувам по земя, ще се забавя малко.
Кралица Шезира кимна.
— Отбелязвам си наум Вашето предложение, Гранд-майсторе. Уверявам Ви, че вече търсим бялата женска най-внимателно. Възнамерявам да я намеря и да накарам крадеца да си плати скъпо и прескъпо. Приятен ден.
И кралицата се отдалечи. Белеферос избърса потта от челото си. „След този разговор“, каза си той, „вече може да се замисля за наследник.“ Отне му няколко мига докато разбере, че жената-рицар не е последвала кралицата си.
Тя го приближи и му прошепна на ухо.
— Гранд-майсторе. Може ли за момент?
Той напусна Устата на Яростта на следващата сутрин, в каляска, осигурена от принц Джехал и ескортирана от много войници. На другите алхимици от Стръмния връх щеше да се наложи сами да намерят своя път обратно до Елмазения дворец. Под седалката му, внимателно увита в сено, бе сферична стъклена бутилка, запечатана с восък. Тя лесно се обхващаше с ръка и бе пълна с някаква тежка течност. За разлика от Маршал-рицаря, Белеферос знаеше каква е тя. Не знаеше откъде е дошла и още колко такива бутилки бяха попаднали в ръцете на Маршал-рицаря. Но пътят до дома бе дълъг и пълен с кръчми. Щеше да мисли по въпроса над чаши с вино.
Но не стана така. Два дни след като напусна Устата на яростта каляската внезапно бе спряна, а маскирани мъже с ножове отвориха вратата. Остриетата на оръжията им бяха почервенели от кръв. Можеше да види трупове по земята отвън. Отвори уста да извика, но една ръка запуши устата му.
18
Всяко нещо си има цена
Всеки ден вратата към колибата им се отваряше на два пъти и вътре влизаха половин дузина Независими, въоръжени с копия и ножове. Един от тях внимателно оставяше кофа с вода на пода, а също и малко сушена риба и полуизгнили плодове. На първия ден Солос им каза, че имат шест дни преди драконовите рицари да дойдат. Всяка сутрин им напомняше, че им остава с ден по-малко. Чак обаче когато останаха два дни до фаталния срок, Независимите решиха какво да правят. По средата на деня вратата се отвори отново и този път в колибата влязоха двадесет мъже. Един от тях пристъпи напред. Той бе едър човек на средна възраст, чието лице бе скрито от гъста къдрава черна брада.
— Какво искате?
— Храна, която не причинява разстройство например — промърмори Кемир. Солос му изшътка.
— Преди всичко искам да ви благодаря за гостоприемството — усмихна се той. — Освен това, бих искал ножовете и лъка си обратно. А след това да ви попитам какво знаете за белия дракон.
— А после?
— После ще намерим дракона, ще се махнем и ще ви оставим на мира.
— Всеки ден, откакто дойдохте, виждаме дракони. — Човекът с къдравата брада бе изморен и уплашен.
— Търсим бял дракон. При първия опит за контакт с вас сте демонстрирали враждебност, затова пратиха нас. Когато намерим каквото търсим, и ние, и драконовите рицари ще се махнем. Ние не сме поданици на Скалния крал.
— Ако обаче не намерим каквото търсим, рицарите ще ви изпепелят — излая Кемир.
— Добре. Да приемем, че ви помогнем да откриете белия дракон. Какво остава за нас?
— Животът ви?
Солос хвърли на приятеля си предупредителен поглед, след което се обърна към брадатия.
— Какво искате?
— Пари — лицето на брадатия се изопна. — Сто драконови жълтици.
— Значи сте видели белия.
— Може би — кимна брадатият, — а може и да познаваме някой, който го е видял.
— Сто драконови жълтици, а? Дано помощта си я бива.
Солос чувстваше как Кемир едва удържа гнева си.
— Хайде пред нас.
Солос изсумтя.
— Да не ме мислите за идиот?
— Един бял дракон прелетя на няколко пъти през долините. Не над нашата, но наблизо. Мога да ви отведа до мястото, където са го забелязали. Това е всичко, което ще получите, докато не видя пари.
— Ако ни лъжете, ще ви изгорят живи.
— Това може би е неизбежно така или иначе. Поне няма да си отида беден.
Солос сви рамене.
— Хубаво. Парите така или иначе не са мои.
Десет минути по-късно вече бяха свободни. След още половин час се намериха на лодка, гребейки през езерото заедно с брадатия и двама от приятелите му. „Тези Независими хора са доста сурови“, отбеляза си наум Солос. Дрехите им бяха парцаливи и груби, смес от животински кожи и евтин плат, който бе прогнил от постоянната влага. Всичко, което носеха, изглеждаше износено, само дръжките на ножовете им бяха бляскави и гладки, готови да бъдат извадени всеки момент. Някои от тях имаха ремъци, чиято кожа скърцаше, а катарамите им бяха изкривени и потъмнели. Някои се връзваха направо с въжета. Повечето от тях, забеляза Солос, бяха белязани или увредени — с липсващи пръсти или крайници, или пък с уродливи, деформирани лица, плод на минали счупвания. Очевидно не бе лесно да живееш извън кралствата. Или поне не толкова лесно, колкото му нашепваха спомените.