Двамата седнаха един до друг на сватбените си тронове на сянка под набързо направен навес, докато останалите се пържеха на лятното слънце. Можеше да докосне ръката на булката си, но очевидно това още не бе разрешено. Доколкото можеше да прецени, в момента бяха в някакво междинно състояние — нито женени, нито неженени. Имаше някакъв ритуал за през нощта, а после и пиршество на сутринта. След това се разменяха подаръци, а после всеки си клатеше краката до вечерта, когато следваше поредният пир. Подир него идваше ред на унизителния ритуал, когато трябваше да се надруса и съблече пред всичките си гости. Това вероятно бе тяхното отмъщение, задето ги караше да скучаят през останалото време.
Най-накрая, след като изконсумираше брака си и всичко приключеше, можеше никога повече да не се видят, стига да го пожелаеха. Което правеше всичко останало да изглежда като изпитание за сила или някакво предупреждение.
Пред него някой показа два коня. Принципно, те ги показваха на крал Тиан, който стоеше на трона си до Джехал, хъркайки. От устата му хвърчаха слюнки, но той все още бе крал. Джехал се усмихна. Конете бяха прекрасни, чисто бели кобила и жребец, с ливреи в сребърно и златно. Джехал потисна прозявката си.
— Колко мило — каза той. — Това ще са най-красивите животни в конюшните ми. Кажете на…
О, не. Тук възникна проблем. Бе се разсеял толкова много, че не бе чул кой му подарява конете. Сега щеше да изглежда като пълен глупак и в същото време да обиди някого.
— Възхитен съм — бързо каза той. — Моля, приближете ги.
Огледа се безпомощно, търсейки някой, който да му подскаже. Коне. Кой обичаше конете? Хората обикновено подаряваха неща, които обичат.
— Крал Валгар е много мил — каза тихо принцеса Листра. За пръв път от началото на сватбата не се усмихваше. — Трябваше да са придружаващ подарък към дракона, с тях да прекосяваме разстоянието до гнездото.
Значи тя предполагаше, че той знае, и нямаше представа, че майка ѝ е предпочела да му спести истината засега. Щеше да се позабавлява и с това.
— Крал Валгар наистина е много мил — усмихна се той и отпрати конете. Валгар не бе тук, така че нямаше нужда да хвали даровете му повече.
— Нека крал Валгар знае, че това са най-красивите коне в моето кралство и че принцеса Листра и аз ще ги яздим до Стръмния връх всяка година, в знак на уважение към неговата щедрост.
Той се обърна към принцеса Листра.
— Драконът толкова ли е красив?
Тя се обърна към него, а на лицето ѝ се изписа ужасено изражение.
— Нима не знаете?
— Какво да не знам? — усмихна се той отново, въплъщавайки самата невинност, докато на нейното лице се изписа паника.
Листра се обърна към майка си, която бе от другата ѝ страна и започна да си шепне нещо с нея.
Джехал погали Листра за ръката.
— А, сигурно имаш предвид кражбата на белия дракон? Чух за това. Колко ужасно, наистина. Но в крайна сметка няма значение.
Тя цялата трепереше, притеснена и уплашена подобно на заек, осветен от фенера на някой селянин. Той продължи да се усмихва топло и добронамерено, поглеждайки я от време на време. „Ужасно“ бе най-малкото, което можеше да каже. И разбираше, че имаше значение. Всички крадци щяха да умрат. Ако имаше късмет, щеше да избухне и война. Щеше да има процеси в Елмазения дворец. Някое кралство можеше дори да изгори. Това вече щеше да е забавно.
Но някак си измъчването на принцеса Листра не бе приятно. Тя бе пребледняла и изглеждаше разтревожена, когато драконите най-накрая кацнаха и Джехал спря, за да ги огледа. Той усети как булката му трепери в стола си и вместо да се наслади на неудобството ѝ се почувства… виновен. Малко.
А това вече го обърка. Вероятно бе от жегата. Той въздъхна, изправи се и издекламира една много хубава реч как това е началото на нова епоха и как за него е чест да се присъедини към такъв велик клан. Когато приключи, със сладките приказки, изпита надежда поне някой да им е обърнал повече внимание, отколкото той самият.
Пътят обратно до двореца не бе много по-приятен. Това да е женен му звучеше като проста работа, а и всичко бе уговорено толкова отдавна, че той никога не бе мислил да задава излишни въпроси. Само дето срещата на живо бе леко… обезпокоителна. Да, тя щеше да е негова кралица един ден и този ден не бе особено далечен. Което бе чудесно, стига да бе добра, проста кралица с интереси към бродерията, която обича да си стои по цял ден в кулата и от време на време да ражда по някое чедо, за предпочитане от силния пол.