Видя как Кемир се навежда и взима нещо от земята. Нещо, което звънна приятно. Солос се усмихна, но Кемир се намръщи.
— Това са много пари, Солос. Сигурен ли си, че всичкото е за нас?
— Такава беше сделката.
Тези думи обикновено успокояваха Кемир, но не и този път. Той остана неподвижен и намръщен. Докато Солос го приближаваше, той се наведе и взе нещо друго.
— Я виж това.
— Върни го обратно на земята! То не е за нас!
— Да, знам. Просто исках да го видиш.
Но Солос поклати глава.
— Не искам. Върни го обратно, откъдето го взе.
Прави точно това, което ти се каже, нито повече, нито по-малко. Това бе златно правило за Солос, но не и за Кемир. Затова Кемир винаги си имаше неприятности.
— Върни го обратно, ти казах! — скара му се Солос, но Кемир, разбира се, му го връчи в ръцете.
— Какво е това?
— Не знам и не искам да знам!
Държеше сферична стъклена бутилка, затворена с восък. Пасваше идеално на дланта му и от начина, по който съдържанието ѝ се движеше, изглежда бе пълна с някаква течност. В тъмнината не се виждаше ясно.
Солос се намръщи. Той не знаеше каква е тази течност, но бе ужасно тежка. А после си напомни, че и не иска да знае. Затова бързо остави бутилката обратно на земята, хвана Кемир за ръка и го отведе надалеч.
Много след като Солос и Кемир си бяха отишли, една жена мина като сянка между дърветата и спря до труповете, след което ги огледа внимателно. После се наведе там, където Кемир и Солос бяха стояли. Взе бутилката от земята и си отиде така тихо, както и беше дошла.
2
Кейлин
Драконът направи още един кръг над гнездото, след което приближи, за да кацне. Кейлин спря работата си и го загледа. Сви очи в опит да различи цвета на дракона или някакъв друг негов отличителен белег. Навсякъде из гнездото, останалите Люспести правеха същото и вероятно мислеха същото.
„Дали този е мой? Дали съм го отгледал аз?“
„Фигурата“, реши Кейлин, „бе на боен дракон“. Ловните дракони имаха дълги опашки и шии, огромни криле и бяха, поне според Кейлин, далеч по-елегантни. Бойните дракони бяха по-набити. Макар на дължина и като размах на крилете да бяха по-малки, бяха два пъти по-тежки и ядяха четири пъти повече. Освен това цветовете им бяха по-бледи, не така ярки, както на ловните. Двете кръвни линии се наблюдаваха внимателно, а кръстоските се извършваха прецизно. Диетата се наблюдаваше от алхимиците особено стриктно.
Когато един дракон достигнеше определена зрялост, треньорите го обучаваха как да приема седлата и юздите си, а също и да разбира заповедите на Ездачите си. Останалата работа по отглеждането на дракона се оставяше на същества като Кейлин — Люспестите. Те имаха белязана, грапава плът, която ги отличаваше от люлката до гроба. Жертви на болестта на излюпването, в последния стадий на която те се вкаменяваха живи. Нямаше Люспест, който да доживее старостта.
Ако това бе боен дракон, определено не бе негов. Въпреки това той наблюдаваше полета му, бръснещо кацане, което разтърси земята, когато звярът се приземи. Драконът разпери криле и изпръхтя, избълвайки тънка струя пламък във въздуха. Кейлин най-сетне го позна.
Вихър. Един от любимите дракони на кралица Шезира.
Вихър се размърда, направи няколко крачки напред и след това наведе глава към земята. „Изглежда гладен“, даде си сметка Кейлин. Няколко от Люспестите вече тичаха към него, готови да го отведат към драконюшните — местата, в които зверовете се хранеха. Другата им работа, разбира се, бе да отдалечат Вихър от женските за разплод. Една-единствена грешка можеше да унищожи вековна селекция, а на света нямаше никой, достатъчно луд, че да застане между два зажаднели за ласки дракона.
Един-единствен Ездач слезе от раменете на Вихър, размени няколко думи с Люспестите, след което тръгна право към Кейлин. Когато приближи, Кейлин падна на колене и сведе глава. Кралица Шезира бе чест гост на гнездото, а напоследък обстоятелствата пресичаха пътищата ѝ с тези на Кейлин.
— Изправи се, Люспести — нареди тя.
Кейлин се изправи треперещ на крака. Все още не смееше да вдигне глава.
— Как е моят Меч? — попита кралицата, имайки предвид любимия си ловен дракон. Преди няколко седмици тя го бе довела от гнездото с наранено ребро. Според слуховете, кралицата отвела Меч надалеч и била нападната от животно, подобно на боен слон, но с огромни рога. Меч, продължаваха слуховете, откъснал главата му с едно-единствено ухапване на могъщите си челюсти.
— Добре е, доколкото знам — отговори Кейлин, мъчейки се да скрие треперенето в гласа си. — Ваша Светлост знае, че аз не съм Люспестият, който се грижи за него.