Това бе представата му за добра кралица.
— Колко ужасно — промърмори някой зад него, изваждайки го от унеса му. Лорд Метероа бе застанал до него.
— Сигурен съм, че в крайна сметка няма значение.
— Какво искаш?
— Опасявам се, че ще трябва да обърнете внимание на един малък проблем, Ваше Височество. В крайна сметка никой не може да напусне церемонията докато Вие и крал Тиан водите парада, а в същото време се очаква да бъдат на мястото за сватбата преди Вие да дойдете. Ако нещата бяха нормални, това щеше да Ви принуди да минете по един изключително мъчителен път от едната част на двореца до другата, а също и да направите кратка разходка из градините, за да изгубите още малко време. Но сега…
Джехал повдигна вежда.
— Сега имаме няколкостотин роднини, които бързат към двореца с всичка сила, пречейки си взаимно. Като говоря само за родата на леля Фион.
Метероа се ухили и кимна.
— Ваше Височество трябва да се забави.
— И, предполагам, ти си измислил как това да стане, Наставнико на гнездото.
— Правилно, Ваше Височество.
Метероа хвърли на Джехал многозначителен поглед и подкани коня си в тръс. След миг Джехал го последва. Те се отклониха от пътя и минаха през тясна, обкръжена от дървета пътека, а след това отново излязоха на открито. Зад Джехал яздеха дузина драконови рицари, поддържайки известна, но не прекалена дистанция.
— Не мислеше за драконите, когато избра един от тях, нали? — извика Метероа.
— Точно обратното — отговори Джехал. — Мислите ми бяха изцяло посветени на факта, че нито един от тях не е бял.
— Сериозно? Можех да се закълна, че умът ти е някъде другаде. Аз определено не бих избрал същия звяр.
Джехал се подразни на забележката. Лорд Метероа бе умен и лоялен. Управляваше Стръмния връх с ефективността на машина, а бруталната му откровеност бе освежаваща на фона на лицемерието на останалите благородници в двора на крал Тиан. Понякога обаче Наставникът на гнездото забравяше, че Джехал вече не е малкото момче на крал Тиан.
— Е, изборът в крайна сметка бе мой. Кралица Шезира може да ми е благодарна, че не взех най-доброто ѝ животно.
Наум обаче Джехал съжали за глупостта си. Мислеше да вземе пепелявосивия дракон, чудовището, което по-голямата сестра на принцеса Листра яздеше. Това обаче бе изскочило от ума му и сега той нямаше никаква идея кой от рицарите на Шезира ще полети към дома без собствено животно. Той въздъхна.
Щеше да му се наложи да разбере. Бе си спечелил още един враг.
Земята започна да става камениста. Лорд Метероа кривна още веднъж по една пътека толкова тясна, че Джехал трябваше да се наведе, за да не могат тръните на храсталаците да разкъсат палтото му. Дори така, пак щеше да му се наложи да го смени, когато се върне в двореца. Това щеше да накара другите да го чакат още няколко минути.
След още малко време гората отстъпи мястото на огромни скали, а пръстта се превърна в пясък. Попаднаха в каменната гора — лабиринт от скали и пещери, отлично познат на Джехал. То бе съвършеното място за тайна среща.
Или за засада.
Той се забави и спря.
— Накъде ме водиш, Наставнико на гнездото? Не съм сигурен, че изненадата ще ми хареса.
— Изчакайте тук, Ваше Височество. Ще Ви ги доведа.
— Кои ще доведеш, Майсторе? — Нещо в държанието на Метероа притесни Джехал.
— Никой, който Ви мисли злото, Ваше Височество.
Джехал погледна зад гърба си.
Рицарите му се появиха иззад дърветата, минавайки бавно между скалите.
— Това място не е добро за почивка, Нас… — той млъкна. Изпод сенките на скалите се появиха трима ездачи, чиито коне бавно стъпваха по пясъка. Те бяха странни на вид — тъмнокожи и с пищни дрехи, по които личаха бижута от злато и скъпоценни камъни, а също и пъстри пера. Те спряха на известно разстояние от лорд Метероа, слязоха от конете си и се поклониха.
Тайтакей…
Средният от тях, който носеше най-ярки дрехи, приближи и внимателно коленичи в пясъка.
— Ваша Светлост — каза той, — дошли сме да изкажем почит към Вас в този светъл ден.
С преднамерено бавни движения, напомнящи тези на котка, дебнеща плячката си, Джехал слезе от коня. Той приближи, без да сваля поглед от мъжа.