Солос въздъхна.
— Вероятно ще трябва да изчакаме до утре, докато се върнете с останалата част от златото.
— Наемнико, или ще ни отведат до дракона днес, или ще изгорят живи. Това е моето предложение. Сто драконови жълтици не са малко пари, поне не и за такива хора.
Солос стисна зъби. Да, не и за такива хора. Поклати глава и подаде ръка.
— Дайте ми златото тогава и ще видя какво мога да направя.
— Не, наемнико, аз ще им го дам, когато ни отведат до селото си.
— При цялото ми уважение, Ездачо, сделката не беше такава.
— В такъв случай я промени!
Солос сви рамене.
— Ако такова е желанието ви, добре, но аз няма да дойда с вас. Ще се повторя, Ездачо — тези хора така или иначе очакват селото им да бъде изгорено от драконите, все едно дали спазят условията на сделката или не. Получат ли парите ни, най-вероятно ще се опитат да ни избият докато спим. Драконите така или иначе ще изгорят домовете им.
Семиан се замисли над това.
— Какво предлагаш, тогава?
— Тези хора не са виждали белия дракон, Ездачо, но са чували за други, които са. Ще ни отведат при тях, в едно по-малко селце на около шестнайсетина километра оттук. Отиваме направо там. Те само ще ни покажат пътя. Утре сутринта, когато сме по средата на пътя, ще им дадем парите. Двама ще останат с нас, за да ни отведат до човека, който е видял белия.
Бе спорил почти цял ден с Брадатия, докато намерят решение, което да устройва и двамата.
Семиан присви очи.
— А ако другият човек също поиска сто драконови жълтици?
„Ако е с всичкия си, ще ги поиска“, помисли си Солос.
— Сигурен съм, че ще намерите начин да го убедите да съдейства, Ездачо.
„Вероятно с мечовете си.“
Драконовият рицар кимна отсечено и се обърна.
— Кажи им, че приемаме условията. Но аз ще им дам златото, а не ти, и ще бъде сто драконови жълтици, а не двеста. О, и наемнико?
— Да, Ездачо?
— Пътуваме на открито и сме напълно видими от небето. Моля те, увери ги в това. Искам да знаят, че драконите ще наблюдават всяка наша стъпка.
— Те не са глупаци, Ездачо.
Докато Солос и Кемир се върнаха към дърветата, зад които се бе скрил Брадатия, рицарите се оттеглиха на максимално разстояние от гората. Солос погледна нагоре. Драконите си стояха там, далечни точици в небето. Това бе жалко, тъй като само пет минути в компанията на Семиан го бяха накарали да се замисли дали има някакъв начин да убие шестимата рицари и да си тръгне с джобове, пълни със злато.
Такъв начин обаче по всяка вероятност нямаше. Брадатия щеше да убие него и Кемир със същото удоволствие, с което би убил и драконов рицар. Или си Независим, или не, нямаше средно положение.
— Това мина добре — промърмори Кемир. — А каза, че бил идиот. Сега предполагам ще кажеш на Брадатия, че за него остават само петдесет жълтици?
— Няма да се навие. Ще си вземе стоте и толкова.
— Значи пак ние оставаме с празни ръце. Колко благородно. Наистина трябваше да поискаш хиляда.
Солос сви рамене.
— Остават люспите, да не забравяме това.
— Откажи се. Няма да ни ги дадат никога.
— Дори като награда за откриването на скъпоценния им бял дракон?
— Ако въобще го намерим — изсумтя Кемир, — и ако благоволят да платят. Само се чудя за какво са помъкнали и алхимика.
— Не знам и не ме интересува — сви рамене Солос. — Трябва само да сме сигурни, че Брадатия и височайшият Ездач ще удържат на думата си и няма да решат да се избият взаимно. Това само по себе си е достатъчно голямо главоболие.
— А защо да не ги оставим да се избият един другиго? Дори можем да помогнем и после да приберем парите. Звучи изкусително.
— Не ме изкушавай тогава — сви устни Солос.
— Знаеш ли, навремето дадохме една клетва. Беше отдавна. Винаги може…
— Не! — Солос спря и си пое дълбоко въздух. — Не, Кемир. Тези Ездачи служат на Шезира, не на Скалния крал.
— Рицарят си е рицар — сви Кемир. — Всичките си мислят, че са божествени. Бихме могли…
— Казах не! — тропна с крак Солос.
— Слушай, не казвам, че трябва да сваляме Валмеян от трона му, само намеквах, че смъртта на няколко рицарчета ще ми достави известно удоволствие. Това е всичко.
— Тези дни останаха в миналото, Кемир. Клетвата… — той сви рамене. — Беше глупава. Освен това те са шестима, а ние сме двама. И драконите им ни наблюдават.
Кемир погледна към небето и се намръщи.