— Необичайно е, Ваша Светлост, но алхимиците казват, че понякога се случват и такива неща. Обещаха, че явлението няма да е трайно.
— А ти вярваш ли им? — поклати глава Шезира. — И не ми отговаряй, Исентин. Искам от теб един дракон на месец. Всеки месец. Затова идвам. Но не затова дойдох сега.
Вече бяха оставили и последния войник зад гърба си. Минаха през портите и навлязоха в кулата без да продумват и дума.
— Желае ли нещо Ваша Светлост? — попита накрая Исентин. — Подготвени сме за Вашето гостуване. Очаква Ви топла баня, пир с гозби от всички краища на кралството, мъже и жени, които не биха желали нищо повече от това да Ви доставят удоволствие.
Явно наистина остаряваше, щом бе забравил нрава ѝ. Или просто бе упорит стар глупак, който не желаеше да се откаже от лошите си навици.
— Ако наистина желаят само това, биха могли да понаучат дъщерите си на малко уважение и добри маниери, а също и на това, че от тях се изисква преди всичко подчинение.
Отне му доста време да преглътне това, което накара Шезира да се ухили. От нея не се очакваше да говори така на публични места и нямаше подходящ отговор, с който той да ѝ отвърне. Минаха през главната зала, мрачно каменно помещение с цвета на охра, подобно на повечето стаи в долните нива на Наблюдателницата.
— И наистина трябва да направите нещо за тази зала. Например да се поставят прозорци.
Ехото на стъпките ѝ изкънтя, прозвучавайки печално и самотно.
— Дали не трябва да изпратя дъщерите си тук, а?
Стигнаха края на залата, в който се виждаше лабиринт от преплитащи се като змии вити стълбища, всички водещи до горните нива на Наблюдателницата.
— Към кабинета ли да Ви отведа, Ваша Светлост? — попита Исентин.
— Да.
Оказа се, че залата не е толкова празна, колкото Шезира си бе мислила. Тук и там се виждаха войници, които стояха на пост, неподвижни като статуи, застанали в малки ниши, в които бяха почти невидими.
Докато изкатериха стълбите до кабинета на Шезира, Исентин съвсем се задъха. „Може ли такова нещо“, помисли си кралицата. „Само сто и двайсет стъпала.“ Тя поклати глава, докато гледаше как той отваря вратата ѝ и застава почтително отстрани в очакване тя да влезе.
Но нямаше да му се размине.
Тя влезе с въздишка в кабинета си и седна.
— Доста сте остарял, Наставник Исентин — гледаше го докато изговаря думите, почувства болката му. Той очакваше да чуе това и така всичко щеше да мине по-лесно и за двамата.
— Служех повече от шестдесет години — пророни той тъжно.
— Доста повече. Наставник сте тук откакто се помня. Двайсет и пет години изминаха от първия път, когато стъпих тук.
Тя се усмихна при спомена на първото си кацане в Наблюдателницата.
— Бях на петнайсет, сгодена за крал Антрос, но първо видях вас. И знаеш ли — заговори отново фамилиарно тя, — сметнах те за изключително красив.
Гърлото на Учителя потрепери. Сякаш се опитваше да каже нещо, но думите го бяха задавили.
— И помня всичко — добави Шезира. — Помня, че ти ме защити преди всички останали, когато Антрос внезапно почина. Ако се беше обърнал срещу мен, нямаше да стана Кралица. Не съм го забравила. Вечно ще съм ти благодарна за това.
— Тогава… — И двамата знаеха какво иска той от нея. И двамата знаеха, че е невъзможно.
— Можеш да избереш следващия Наставник на Наблюдателницата и другите ми гнезда, Исентин. Ще се съобразя с преценката ти. Но не мога да те оставя господар на моите дракони. Управлението на Говорителя Хирам е към своя край и аз ще го наследя. Тук, в самотното гнездо, можех да те скрия, но в Елмазения дворец няма как да бъда придружена от старец, който едва се движи. Съжалявам. Наистина.
Тя почти протегна ръка към него. В много отношения, той бе най-старият ѝ приятел. Но преди всичко, тя бе кралица и затова само побелелите кокалчета на ръката ѝ издадоха истинските ѝ чувства.
Исентин преглътна, след което бавно се поклони.
— Разбирам, Ваша Светлост. Ще Ви намеря човек, достоен да Ви служи така, както аз вече не мога. След това ще полетя в Последен полет.
Останаха смълчани, докато Шезира не издържа. Тя стана и застана до прозореца. Гледката бе право към пропастта, която изглеждаше бездънна.
— Има и друг вариант.
Исентин не помръдна. Тя усети, че дъхът му е спрял.
— Дъщерите ми са много привързани към драконите си, а също и към теб. Алмири е моя наследница и има свои деца. Листра е обещана за принц Джехал и все още се поддава на влияние, но Джаслин… доколкото знам, тя все още прекарва много време тук.
Исентин я погледна, усмихна се и поклати глава.