— Може да изберете който си пожелаете, кралице моя, но Джаслин е твърде млада, за да е Наставник на гнездо. Тя познава драконите по-добре от много други, ала ѝ липсва опит…
И тогава той разбра какво му предлага тя.
— Ще ѝ трябва учител.
— Ще трябва да прекараш остатъка от живота си тук, обграден от тези зверове — отговори Шезира, с мъка запазвайки тона си строг, — но не мога да те оставя да полетиш в Последен полет, преди да съм сигурна, че тя е готова да те наследи.
— Да, Ваша Светлост. Благодаря Ви.
Шезира погледна настрана. Исентин почти се бе разплакал от благодарност. Тя не можеше да понесе тази гледка.
— Няма да идваш с нас към кралството на Тиан. Прекалено си стар. Вместо това ще останеш тук и ще премислиш какво има още за вършене. Няма да ти е лесно с Джаслин. Тя е горда и инатлива, като външност не е нищо особено, а на всичко отгоре си вири носа пред всеки ухажор. Може и да съжаляваш, задето не те пуснах за Последен полет.
— Ще Ви накарам да се гордеете с дъщеря си — прошепна Наставника на гнездото.
„Вече се гордея с нея“, помисли си Шезира, но това бе още едно нещо, което не можеше да признае открито. Вместо това, тя започна да крачи напред-назад, умишлено пренебрегвайки погледа на Исентин.
— Така… сега по въпроса с принц Джехал. Остават още два дни, Наставнико.
— Всичко е готово, Ваша Светлост.
— Не се и съмнявам, но все пак призови алхимика. Харос, Хурос или там както се казваше. Искам да чуя той как се е подготвил. И ако заспя от скука, напомни му, че Маршал-рицар Настрия иска да обсъди нещо с него. Явно се е сдобила с някаква бутилка, чието съдържание е неизвестно за нея.
— Веднага се заемам, Ваша Светлост.
Шезира проследи с поглед Исентин, докато той излизаше. Крачеше по-бодро, отколкото го бе виждала от години насам. Почти можеше да се излъже, че е сторила нещо правилно. Че в мрака се е процедил тънък лъч светлина.
„Още два дни“, помисли си тя. „И тогава ще продам на Джехал собствената си дъщеря. Макар самата аз да знам по-добре от всички каква е цената на дъщерите…“
4
Говорителят на кралствата
— Как — промърмори Джехал — може да има хора, които да не го искат? Просто не мога да разбера.
Чувстваше плътта на Зафир до себе си, лепкава от пот, плъзгаща се с неговата.
— Кое да не искат, любими? — обърна се към него тя.
Джехал разпери ръце. Двамата лежаха в сатенените завивки на дървено легло, чиято възраст бе около хиляда години. На всяка от четирите стени имаше прозорец. От тях се виждаха небето, издигащият се в далечината Елмазен дворец и Градът на Драконите надолу.
— Това! Всичко това!
Зафир се притисна до него и започна да гали гърдите му.
— Всичко това — прошепна тя. Звучеше щастлива, помисли си Джехал, без да е изненадан от това. Все пак, бе се постарал да ѝ осигури една незабравима нощ.
Джехал въздъхна и се изправи.
— Да, всичко това. Съвършено е. Никога няма да забравя първия път, когато баща ми ме доведе тук. Бях в седлото му, прегърнат от него, докато се издигахме високо в небето. Времето тогава бе ясно, а слънцето печеше ярко и жарко. Земята бе на стотици метри под нас, тучна и тъмнозелена. Виждах как в далечината се белеят планини, а после забелязах как нещо проблясва. Посочих го и попитах какво е. Баща ми отвърна, че това е скъпоценен камък, най-скъпоценният от всички, които някога ще видя. И беше прав. Елмазеният дворец, сияещ на слънчевата светлина, с блещукащи около него езера и планините на Пурпурната Шпора зад него. Тази гледка се отпечата в съзнанието ми като дамгосана с драконов огън.
Той се усмихна и поклати глава.
— Ужасяващия. Така наричаха дракона на баща ми. Дори тогава бе стар, а вече отдавна го няма. Понякога си мисля колко хубаво щеше да бъде, ако баща ми си бе отишъл заедно с него. След като откаченият ми малък брат уби мама и останалите ми братя и сестри, той вече не е същият. Жалко е за един крал да живее като олигофрен с разлигавена уста и ум, отдавна напуснал главата му. Владетелят трябва или да е винаги на ниво, или да си отиде с достойнство.
Зафир го прегърна.
— Все пак имаш мен.
— Да, имам теб. А това е повече, отколкото който и да е било мъж има право да мечтае. Най-красивата принцеса на кралствата.
— Кралица — прошепна тя, леко захапвайки ухото му. — Мама вече я няма. Някакъв злодей я хвърлил от гърба на дракона ѝ, забрави ли?
Джехал я целуна.
— Какви неща говориш само, миличка. С майка ти се случи нещастен случай, това е всичко. Но ти все още си принцеса, а не кралица, не и докато Говорителят Хирам не те обяви за такава.