— И нима смяташ, че ще трябва да чакам още дълго?
— Час, може би два. Той си решава.
Зафир изсумтя.
— Да се чуди човек какво има да му мисли толкова.
— Не си ли го виждала как трепери? Той е един нещастен старец, чиито дни са преброени.
— Отвратителен е. Гнусен. И муден, толкова муден! Сякаш кара времето да спре.
Джехал нежно я постави по гръб в леглото. Погледна я право в очите, тъмни и широки, и постави ръка на стомаха ѝ. Лекият бриз от прозорците погали кожата му.
— Това е номер — ухили се Джехал, — но аз мога да го накарам да полети.
Зафир се изкикоти.
— Когато стана кралица, а ти само един принц, ще трябва да правиш всичко, което ти кажа, нали?
— Е, знаеш, че съм твой завинаги.
— Тогава отсега ще ти кажа първата си заповед.
— Слушам внимателно, любов моя.
— В мига, в който стана кралица, ще те призова обратно тук. — Тя хвана лицето му с две ръце и го приближи към нейното. — И ще искам още! Още от теб…
По-късно Джехал изпрати с поглед обляклата се Зафир. След като тя си тръгна, остана сам пред прозореца, чисто гол. Изчака, докато не се увери, че някой не го подслушва. Кулата на Въздуха бе най-внушителната измежду всички в Двореца, а Говорителят Хирам я бе отделил за Зафир веднага щом разбра за какво е дошла. Помещенията бяха пълни със слуги и макар да имаше и такива на Зафир, повечето бяха верни на Говорителя. За Джехал нямаше да е никак добре, ако Хирам разбереше, че със Зафир са любовници, но той все пак стоеше на прозореца, сякаш за да го предизвика.
След като разбра, че Зафир няма да се върне скоро, Джехал се облече с проста туника и едни леко изцапани панталони, след което излезе, носейки нощното гърне. Сред множеството непознати лица никой не спря погледа си върху него.
За разлика от Кулата на Въздуха, покоите на самия Джехал бяха по-скромни. Всъщност бяха най-неприятните, които дворецът можеше да предложи. Принцът си помисли, че Хирам по всяка вероятност щеше да го настани в някоя селска сламена колиба, стига да имаше право. Но и така обидата бе отправена и принцът не пропусна да си го отбележи наум. Смяташе да върне жеста по време на коронацията на Зафир, като нахлуе в Стъклената Катедрала по средата на поредната безкрайно досадна реч за достойнството и отговорността, които един крал трябва да понесе. „Крал, а не кралица“, сети се Джехал и реши да го каже на Зафир следващия път, когато я види гола.
Речта на Хирам се оказа толкова отчайващо глупава, че Джехал започна да си гризе ноктите. Катедралата изглеждаше огромна и празна. Група драконови жреци се бяха скупчили в сенките, а няколко благородника от двора на Хирам слушаха учтиво. Единственият човек от значение обаче бе майсторът по отварите, който грижливо записваше случващото се събитие — Белеферос, Главният Алхимик от Ордена на Люспестите. Джехал го погледна и се прозя. Всичко това можеше да се свърши за десет минути в кабинета на Хирам и придружено от бутилка добро вино. Вместо това събитието бе направено грандиозно, като му бе добавена гарнитура от кучи студ и чутовна скука. „Как не си взех наметало“, прокле се той наум. „Топло, плътно наметало. И възглавницата.“ Дори сега, единственото нещо, което го крепеше буден, бе забавата, която изпитваше от гледката на клатушкащия се и фъфлещ речта си Хирам.
Най-после Хирам приключи словото си. Джехал стана в очакване на Зафир, готов да изпълни първата ѝ кралска заповед. Но вместо това, първи при него дойде Хирам.
— Д-ддобре е, че присъствувахте — заекна кралят, който целият трепереше от немощ. Джехал му се поклони възможно най-леко.
— Добре известно е, че кралица Зафир не може да бъде коронясана, ако не присъства и свидетел от друго кралско потекло, в противен случай нямаше да Ви безпокоя. Но, Ваше Височество, не Ви ли е студено? Въздухът тук е необичайно хладен. Бих могъл да Ви донеса топло наметало, ако желаете.
— Н-нне се п-пправи на глупак пред мен, Д-дджехал.
Джехал се усмихна и се плесна по челото.
— Разбира се, Ваше Височество. Как можах да забравя. Болестта Ви явно се влошава. Това е ужасна загуба за всички кралства. Цялата тази мъдрост. Но кой ли от драконовите крале е достоен да Ви наследи?
— А т-ттвоят баща как е, Джехал? — Хирам можеше и да изглежда така сякаш се гърчи в предсмъртна агония, но огънят все още гореше в очите му. Джехал прехапа устни.
„Внимателно. Тоя още е с акъла си. Засега.“
Опита се да изглежда тъжен.
— Умът му е все така остър или поне така предполагам. Но парализата го е обхванала целия. Когато успее да помръдне и да каже нещо, никой не може да разчлени думите му. Чудо е, че все още може да се храни. Болестта му…