— Не? Нима твърдиш, че греша? — Настрия извади нож от ремъка си и започна да си играе с него. — Не ти вярвам, Тиакас, но добре. Ако твърдиш, че още имаш някакъв кураж, някаква чест, това не е лошо. Затова ще те питам простичко. Искам да знам единствено кой те купи.
Но главата започна да се клати по-силно.
— Ще те измъчвам, Тиакас, докато си изпееш и майчиното мляко. А след това ще покажа това, което е останало от теб, пред всички дворове в кралството, подир което ще те обеся. Ще унищожа и семейството ти, до корен. Те ще изгубят всичко и ще мразят теб, тъй като ти си предателят, причинил всичките им беди. Ясно ли е?
Тиакас скочи към нея, но бе немощен и слаб. Лейди Настрия просто се отдръпна от пътя му. Двамата Ездачи го хванаха преди да е паднал от масата.
Настрия извърна поглед.
— Пуснете го и ни оставете. Помолете майстор Китир да побърза.
Ездачите пуснаха Тиакас. Не изглеждаха добре и си тръгнаха бавно. Настрия ги изпрати с поглед.
— Не знаеш какво ги смущава, нали? Предполагах, че не. Майстор Китир не е мъчител, а кръвен маг. Така че ще ми кажеш каквото искам да знам. Ако си се надявал да умреш преди да разбера каквото ми трябва, ще трябва да те разочаровам.
Настрия бавно обиколи избата. Всичко тук бе подготвено от стюардите на Говорителя Хирам за кралица Шезира и нейните рицари. Хирам вероятно бе сторил същото за всички драконови владетели. Бе много лесно да изтрови целия клан.
Но тя обърна гръб на тази мисъл. От двеста години насам нямаше Говорител, посегнал на гостуващ крал или кралица и тя се съмняваше, че Хирам ще е първият.
Избра бутилка вино, отвори я и си наля малко. След малко чу стъпките на Китир по каменния под, но не се обърна.
— Тиакас е инструмент — каза тихо тя. — Аз искам да знам кой го е изковал.
Работата отне на магьосника около час. Нямаше писъци, но това бе стилът на майстор Китир. Винаги тих. През цялото време Настрия не погледна ставащото. Стоеше неподвижна като статуя, освен когато отпиваше от виното си. Накрая пресуши цялата бутилка, но въпреки това изобщо не се чувстваше пияна. Вместо това усети да я полазват тръпки. Кървава магия. Друго необходимо зло. Като наемниците.
Когато кървавият маг приключи, тя го чу да приближава към нея.
— Е? Права ли бях? Джехал ли е купил войника?
— Не — прошепна магьосникът. — Тайтакей.
Тя се замисли върху това. Магът не помръдна.
— Той срещна един от тях — каза след кратко мълчание лейди Настрия. — Той му даде нещо. Някаква манерка, пълна със сребриста течност. Като миналия път. Искам да знам какво е и за какво служи.
— Попитай алхимиците си. Имате предостатъчно. Знаеш, че ме интересува само една течност, а цветът ѝ не е сребрист.
Настрия долови презрението в гласа на магьосника.
После плю.
— Всеки път, когато реша да направя това, губя някой от тях. Хурос, Белеферос…
Настъпи тишина.
— Какво да правя с тялото? — попита магьосникът. — Да го оставя ли тук?
— Не, Майстор Китир. Разкарайте го. Не искам никой да го намира.
Тя въздъхна, когато магът се зае отново за работа. Дотук с идеята ѝ да покаже предателя на всички. Нямаше как да стане, когато тялото му е на части.
44
Пукнатина в камъка
Високо над града, върху едно малко каменно плато, гледащо към Диамантената каскада, Хирам и кралица Шезира стояха един до друг и гледаха как водата се разбива на десетки метри под краката им.
— Как е кралица Зафир? — попита Шезира, която бе на сантиметри от ръба. Хирам бе дори по-близо. Върховете на ботушите му стърчаха над бездната. Един точен удар и двамата можеха да умрат.
— Възстановява се.
— Това е чудесно. Отровена ли бе или не?
— Просто не се чувстваше добре напоследък.
— Не се е чувствала добре — Шезира килна главата си на една страна. — Хираме, когато тя припадна, всички я мислехме за мъртва!
— Просто се задави.
— В такъв случай съжалявам за проваления пир.
— Той вече бе провален — засмя се Хирам. — И двамата го знаем. Когато кралица Зафир припадна, повечето от вас изчезнаха от залата възможно най-бързо. Тя просто ви направи услуга. Даде ви извинение да напуснете.
— Колко мило от нейна страна. — Шезира се размърда, когато над долината повя вятър. — Бих предпочела да се връщаме вече.
Хирам не помръдна.
— Когато бях млад, това бе едно от любимите ми места. Оттук можеш да видиш кралствата.
— Предпочитам да бъда на гърба на дракон.
— Зная. Но да застанеш тук напомня на хората като нас колко лесно е да паднеш от високо. Една погрешна крачка и политаме към гибелта. От две години не бях идвал тук, знаеш ли. Не можех да го направя, докато болестта ме измъчваше. Щях да падна.