Джаслин все още бе нервна, а алхимиците бяха изпълнени с подозрение. Семиан бе доволен, когато най-после отлетяха. Също така му бе скучно. Да летиш с принцесата бе гордост и по-приятно от това да споделяш кулата си с кървав маг, но след известно време планините омръзваха. Там, до двореца, скоро щяха да започнат игрите и турнирите. Можеше да спечелиш слава или дори пари. А тук, в дивото, нямаше нищо — нито за гледане, нито за правене.
Просто пустош.
46
Следи в долината
Пряспа се отклони от слънцето. По планинската пътека бяха пръснати пет фургона, няколко Ездача отпред и около дузина войници отзад.
— Изгори първо войниците! — кресна Кемир в опит да надвика вятъра. Вече имаше седло и заедно с Надира яздеха на гърба на Пряспа, а не бяха носени в ноктите ѝ.
— Няма нужда да викаш! — отвърна Надира, на свой ред крясвайки в ухото му. Все още не бе свикнал на това, че Пряспа сама вади мислите от главата му.
Не.
Пряспа пренебрегна войниците. Вместо това, избълва струя пламък към Ездачите отпред. Те почувстваха вятъра от крилете ѝ, реши Кемир, понеже един от тях сякаш погледна точно преди Пряспа да нападне. Зной удари Кемир право в лицето и той прегърна врата на дракона.
Чуха вика ти.
Кемир усети как Пряспа каца. Въздухът миришеше на изгоряло. Той се изправи и видя, че са кацнали на планинската пътека, блокирайки пътя. Първият фургон гореше. От двете страни на гората се издигаха пушеци от подпалените храсталаци. Пряспа стъпи на четири крака, разкривайки Кемир и Надира. Избълва още една струя пламък към останалите фургони и войниците. След това сграбчи един от мъртвите коне и го разполови с едно захапване, поглъщайки задницата му цяла.
Един от Ездачите бе оцелял. Той се изправи на крака и запищя. Дрехите му бяха обгорени, а той самият бе почервенял, поне на местата, на които не беше вече почернял.
Освен това бе ослепял. Кемир сложи край на мъките му с една стрела.
Пушекът и пламъците от атаката на Пряспа се разсеяха. Вече всички фургони горяха. Войниците обаче още бяха живи. Те образуваха стена с щитовете си, а Кемир видя как за миг тя се снижава, за да разкрие огромен арбалет, насочен към него.
— По дяволите!
Кемир залегна на врата на Пряспа, но това, което го спаси, бе самият дракон. Тя вдигна глава, когато арбалетът стреля. Вместо да удари Кемир, стрелата удари дракона в рамото. Кемир усети болката и изненадата му. Стрелата бе дълга колкото ръката му, а арбалетът я бе изстрелял с достатъчна сила, че да пробие люспите на Пряспа и да потъне в плътта ѝ.
Тогава дойде яростта. Надигна се отнякъде дълбоко, като огнена топка, която разцъфва, за да изпълни мислите на Пряспа, а след това и тези на Кемир. Той започна да разкопчава предпазните ремъци, за да стигне до войниците и да ги нападне с ножовете си, но после се спря. Пряспа скочи напред. Тя разби пет от каруците на части и хвърли горящото им съдържание надалеч. Войниците се пръснаха, като някои от тях хукнаха към храсталака от двете страни на пътеката, а други тръгнаха обратно по нея. Неколцина минаха през краката на Пряспа. Опашката на дракона се завъртя, докато притежателката ѝ избълва още една струя пламък пред себе си. Кемир погледна през рамо. Един от войниците бе изхвърлен нагоре във въздуха. Друг се бе стрелнал към храстите и бе все още жив. Трети бе избегнал опашката, но Пряспа шибна с нея още веднъж и го удари по главата с такава сила, че Кемир видя как вратът му се счупи.
Зад него Надира изкрещя като банши. Пръстите на Кемир отново разхлабваха ремъците му, направо ги късаха. Гневът бе унищожителен. Той имаше нужда да влезе в битка. Пряспа се изправи на задните си крака и се втурна напред, нападайки войници по пътя си. Тя смачка първия, попаднал на пътя ѝ, подхвърли втори на високо във въздуха и метна трети в устата си, като стисна зъби толкова силно, че ризницата му се натроши.
Кемир най-после се освободи. Той се спусна първо по крилото на Пряспа, а после и по крака ѝ. Приземи се тежко и едва не падна. Трябваше да внимава за опашката на Пряспа, но дори това не го вълнуваше. Яростта на дракона го бе обладала и той не изпитваше нищо друго. Отново скочи на крака и хукна към храстите, преследвайки един от избягалите войници. Лъкът му бе вързан за седлото на Пряспа, но в това нямаше проблем. Той не искаше да простреля тези хора в гръб. Искаше да изпита удоволствието от това да задълбае с ножовете си по гърбовете им.