Храсталаците се сгъстиха, а войниците бяха облечени в тежка броня. Мъжът, който преследваше, се препъна. Кемир изрева и се метна отгоре му, след което започна да го мушка с ножа си. Войникът носеше броня от драконови люспи, която щеше да отклони ножовете му независимо от това колко силно удряше, но всяка броня имаше процепи. В чатала, зад коленете и лактите, около гърлото. Войникът се изправи на едно коляно, вдигна една ръка, за да разкара Кемир, а с другата посегна към меча си. Първият нож на Кемир удари войника под мишницата, като стигна до рамото му. Войникът отвори уста изненадан, а Кемир заби другия си нож в гърлото му. Изтегли и двата, когато войникът падна, изрева доволно и се заоглежда за друга плячка. Пряспа вече бе на няколко десетки метра надолу по пътеката. Бе започнала да изгаря храстите с огнените си издихания.
Спомни си войникът, който се бе шмугнал в храстите, за да избяга от опашката на Пряспа.
Жив. Поне един им трябваше жив. Това бе трудно за запомняне. В главата му се въртяха само мисли за смърт.
Надира също бе слязла от гърба на дракона. Видя я как вдига тежък камък и удря нещо с него. Не видя какво. Вероятно чупеше нечия глава.
Не видя повече войници. Всички се бяха махнали, изгубени в изгорените храсталаци, повечето от тях размазани от опашката на Пряспа или изпепелени от дъха ѝ. Ако някой от тях все още бе жив, се криеше.
Нямаше човек, който да може да надбяга дракон.
— Тя чува мислите ти — кресна Кемир. — Не можеш да се скриеш от нея!
Драконът бе приключил с изгарянето на войниците и се върна с грохот по пътеката, като разтърсваше земята с всяка крачка. Стигна мястото, на което седеше Кемир, обратно до останките от изгорелите вагони.
Къде са алхимиците?
Не издаде нито звук, но мисълта проехтя толкова силно в главата на Кемир, че той направи гримаса.
Той се върна обратно към фургоните. Пряспа тършуваше из храстите, вадейки полуизгорелите тела на кочияшите, обикновени хора, които просто бяха попаднали на лошото място в лошия момент. Тя поглеждаше всеки от тях, а след това го хвърляше във въздуха.
Мъртъв.
Когато телата паднеха отново, тя ги посрещаше със зейнала паст и ги поглъщаше цели.
Мъртъв.
Надира излезе от храстите. Ръцете ѝ бяха окървавени, а на лицето ѝ бе изписана странна смес от изненада и въодушевление. Тя отиде при Кемир. Очите ѝ бяха изцъклени.
Мъртъв.
— Убих един от тях! — звучеше смаяна. — Преди не съм убивала, но го направих. Счупих му главата с камък.
Мъртъв.
Жаждата за кръв бе още там, все още силна, но вече не всепомитаща. Кемир хвана ръцете ѝ в своите.
— Знаеш ли кои бяха тези войници?
Тя поклати глава.
— Елмазената стража. Хората на Говорителя. Казват, най-добрите воини в кралствата. Обучени, за да се бият с дракони.
Мъртъв.
Той погледна касапницата и се изсмя. Толкова струваше Стражата, но той не знаеше какво са си мислели. Какво изобщо може някой да си е мислел. Как можеше човек да се изправи срещу дракон? Как можеше дори армия да се изправи срещу такова чудовище?
Мъртъв.
Той усети как Надира претърсва труповете за нещо, което да си струва да бъде откраднато, и отиде да види оръжието, с което бяха стреляли по него. Бе смачкано, размазано от лапите на Пряспа, но останките му разкриха всичко. Той беше прав. Това бе арбалет, най-големият, който бе виждал. Вероятно двама мъже трябваха, само за да го носят. Механизмът за спусъка бе смачкан, но Кемир предположи, че е нещо като манивела. Трима-четирима войници бяха нужни за използването на такова оръжие. Не по-малко.
Той призна с нежелание на себе си, че войниците бяха добри, много добри, щом бяха успели изобщо да го използват.
Жив! Кемире, има един жив! Накарай го да разкрие къде са алхимиците!
В този момент измежду планините проехтя писък, а от небето една огромна сянка се спусна към тях. Сърцето на Кемир слезе в петите.
По дяволите.
Пепелявия.
47
Пепелявия
Когато тръгна на път с Пряспа, Кемир осъзна, че си няма идея къде точно живеят алхимиците. Знаеше, че кръвните магове, покорили драконите преди векове, живеели в северната част на Гръбнака на света. Алхимиците бяха издигнали своята крепост на същото място, но той не бе преценил, че Гръбнакът на света е огромен. Дни наред търсеха въпросната крепост, а планините изглеждаха еднакви във всички посоки. Дните плавно преминаха в седмици, а единственото, което откриха, бяха добре познатите заснежени върхове, долини, покрити с гори, и, когато приближаваха някое кралство, отдалечени селца на Независими.