— Остави го. Искам да те погледна през очите на дракона.
Тя го придърпа към леглото, докато той сваляше роклята ѝ. Когато влезе в нея, забрави за Джехал и отварите. Съществуваше само тя. С коприната, която покриваше очите ѝ, му бе по-лесно да си представя лицето на Алифера, пъшкаща под него. Опита се да се измъкне от леглото ѝ посред нощ, но тя го придърпа отново към себе си и го накара да забрави всичко, докато слънцето не изгря отново.
След това тя заспа, а Хирам остана до нея, ококорен и пробуден. Гледаше към тавана и към рубинените очички на двата дракона, които го гледаха от края на леглото. Момент. Механичният дракон не бе ли само един? Опита се да си спомни и установи, че не може. След това погледна към ръцете си. Те трепереха. Обхвана го ужас. Отварите! Имаше нужда от нова доза. Бързо се облече и се затича към стаята си. Отварите все още го очакваха. Той глътна една на екс и се загледа към това, което бе останало. Те бавно, но сигурно свършваха. Пиеше ги по-бързо, отколкото в началото.
Опита се да не мисли за това. Щом всичко приключеше, щом Зафир станеше следващ Говорител, той щеше да се съсредоточи върху алхимията. Щеше да накара алхимиците да открият откъде идват тези отвари. Да разберат как се приготвят и да му направят колкото трябва. Да. Това трябваше да направи. И трябваше да направи Зафир Говорител, защото загубеше ли нея, губеше всичко.
Отварата бавно го овладя. Треперенето изчезна и той отново се почувства силен. Облече се както подобава и отиде до Стъклената катедрала, след което зачака до олтара. Опита се да не си спомня как преди месеци бе тук с кралица Шезира, която, неумолима като камък и студена като лед, го бе видяла, когато е най-слаб.
— Господарю Хирам.
От тъмните ниши на църквата се появиха драконовите жреци. Те се отправиха към олтара, обиколиха го и се поклониха. Никога не говореха за това, но чувстваше глада им, желанието им да бъде като старите Говорители и да си отиде изпепелен от драконов огън, за да могат да разхвърлят пепелта му из гнездото, като храна за зверовете.
— Върховни жрецо Арух. — Хирам не се поклони. Като Говорител той трябваше да уважава традициите на Стъклената Катедрала, но като обикновен драконов господар щеше да се отнася към тях с нужното презрение. — Не съм дошъл да бъда изкован наново, ако на това се надявате.
Арух не помръдна.
— Вие бяхте толкова близо до крайните загадки — прошепна той, — толкова близо. По-близо от който и да е Говорител от Нарамед насам. Но се провалихте, господарю Хирам. Бяхте повален от жена. Толкова трагично. Можехте да станете един от нас.
— Само не и това. По-скоро бих извадил вътрешностите си докато съм жив, за да нахраня с тях драконите в гнездото. Дори това би било за предпочитане.
— Думите ви са предназначени да ни наранят, но не можете да пробиете нашите люспи, лорд Хирам. Жал ни е за вас, сега и завинаги.
— Можеш да направиш нещо за мен, Арух, ако ми отделиш от скъпоценното си време. Смятам да се оженя за жената, която толкова презираш.
— Знаем. И сме подготвени. Освен това не презираме кралица Зафир. Не презираме никой. Всички са добре дошли при нас. Винаги.
— Тогава при вас ще има много хора, по-скоро, отколкото очаквате. Сватбата ще е утре призори. Всички са вече тук. Не виждам защо трябва да се бавя.
Това бе импулсивно, но го чувстваше правилно. Нека стане по-бързо, дори и само с ден. Нека всички разберат. Нека начертае бойното поле. Нека враговете му излязат на светло, където може да ги види. Антрос и Шезира щяха да направят същото. Така да бъде. Хирам се обърна и излезе от кръга на коленичилите жреци.
— Някои от нас дори намират покой тук, не помниш ли — промърмори Арух, докато той го подминаваше. Хирам изсумтя.
— Някои намират, други не. Ще е интересно да се види, не мислиш ли?
— Ще е, господарю Хирам. Определено.
Той усети как жреците се надигат и се прибират обратно в сенките.
51
Прераждане
Оставиха фургоните още горящи, а войниците — мъртви и пречупени като сухи съчки. Надира гледаше как те се отдалечават от погледа ѝ, превръщайки се в нищо, докато накрая не виждаха дори кълбата дим. Тя оцеляваше при всякакви ситуации и се гордееше с това. Бе имала съпруг, четири деца, бе боледувала от шарка, бе се пристрастила към Душевната пепел. Бе видяла нападения на дракони и бе насилвана от техните Ездачи. Бе преживяла всичко това и мислеше как е успяла да оцелее, докато драконите летяха. Спомни си войникът, който бе убила, начинът, по който бе удряла главата му с камък, докато от лицето му не бе останало нищо. Това я бе изпълнило със странна, непозната емоция, която не разбираше.