Излишно е да споменавам, че нашите приятели Микеле Палиукела и Фра Пачифико ръководеха тази операция, благодарение на която техните хора получиха отлично въоръжение.
Като се почувстваха толкова добре въоръжени, осем хиляди ладзарони започнаха да крещят: „Да живее кралят!“
Войниците бяха свалени на брега и освободени. Но вместо да се възползуват от това, те се стълпиха на групи и започнаха да викат по-силно от другите: „Да живее кралят! Да живее религията!“ и „Смърт на французите!“
Като разбра какво става и като дочу силните викове, комендантът на Новия замък Маса се досети, че крепостта, вероятно, скоро ще бъде нападната и прати един от офицерите си, капитан Симонеи, при кралски наместник да го попита какви ще бъдат указанията в случай на нападение.
— Защитавайте крепостта, — отвърна Пинятели, — но гледайте да не причините зло на народа.
Симонеи предаде този отговор, който се стори и двама им твърде неясен.
И действително, трудно беше да се съгласуват две такива действия — да защитават крепостта от нападателите и да не им причинят при това никаква вреда.
Комендантът изпрати за втори път Симонеи, за да получи по-определен отговор.
— Стреляйте с халосни патрони. Това ще е достатъчно, за де се разпръсне тълпата.
Симонеи повдигна рамене и си тръгна, но когато пресичаше дворцовия площад, го настигна херцог Жено и му предаде заповед на Пинятели да не се стреля изобщо. Като се върна в Новия замък, Симонеи искаше да съобщи за резултата от посещението си, но тъкмо когато започваше да разказва, огромната тълпа се втурна към замъка, разби вратата и тръгна по моста с викове: „Кралското знаме! Кралското знаме!“
Действително, след отпътуването на краля, знамето му изчезна от кулите на замъка, така както в отсъствие на държавния глава, знамето изчезваше от купола на Тюйлери.
По желание на народа кралското знаме беше върнато на предишното си място.
Тогава тълпата и на първо място войниците, които току-що бяха позволили да ги разоръжат, поискаха оръжие и снаряди.
Комендантът отвърна, че всичкото оръжие и военно снаряжение му се води по списък и не може да даде нито една пушка или патрон, без заповед от кралския наместник. Нека дойдат с такава заповед и той е готов да им предаде всичко, дори и замъка.
Докато надзирателят на кралските изби Миничини водеше преговори с народа, Самнитският полк, който пазеше вратите на замъка, го отвори за хората. Тълпата навлезе в замъка и се устреми напред да търси коменданта и офицерите.
В същия ден и същия час, като по уговорена парола, — а в действителност, вероятно, така и беше, — ладзароните завладяха още три замъка — Сан Елво, Уово и Кармине.
Беше ли това стихийно народно въстание? Или то изпълняваше волята на кралския наместник, който виждаше в народната диктатура двойна полза — да се разрушат плановете на патриотите и да се разпали, по указание на кралицата, метеж в страната.
Това си остана тайна. Но макар причините да са оказаха неизвестни, фактите бяха очевидни.
На другия ден, 15 януари, към два часа след обяд, пет карета с френски офицери, сред които беше военният комисар Аршамбал, подписал примирието в Спаранизе, влязоха в Неапол през Капуанската порта и се спуснаха към кралския хотел.
Те идваха, за да получат петте милиона контрибуции, които трябваше да бъдат изплатени според условията на генерал Шампионе, и, напълно в духа на французите, да посетят спектакъл в театър Сан Карло.
В града незабавно се разпространи слух, че французите са дошли да завладеят Неапол, че кралят е предаден, и че трябва да отмъстят за него.
Кой имаше сметка от разпространяването на подобен слух? Очевидно, този, който трябваше да изплати петте милиона, а ги нямаше, и, за да излезе с чест от положението, беше готов на всяко средство, колкото и низко и престъпно да беше то.
Към седем вечерта петнадесет-двадесет хиляди войници или въоръжени ладзарони се хвърлиха към Кралския хотел с виковете: „Да живее кралят! Да живее религията! Смърт на французите!“
Тълпата ръководеха тези, които бяха възглавявали бунта, в който бяха загинали братята дела Tope и беше посечен нещастният Ферари — с други думи: Паскуале, Риналди, Бекайото. По-късно ще обясним къде беше Микеле.
За щастие Аршамбал се намираше по това време в двореца при княз Пинятели, който, като не можеше да плати на французите в брой, се опитваше да изплати дълга си с мазни речи.
Другите офицери бяха в театъра. Разярената тълпа се устреми към театър Сан Карло. Часовите пред входа опитаха да се съпротивляват и бяха пометени. Потокът ладзарони, бурен и заплашителен, внезапно изпълни партера. Викове „Смърт на французите!“ се раздаваха навсякъде — на улицата, в коридорите на театъра, в самата зала.