Какво можеха да направят дванадесет — четиринадесет офицери, въоръжени само със сабите си, против няколко хиляди убийци?
Патриотите ги обкръжиха с телата си и ги изтикаха в коридора, който съединяваше залата с двореца. Ладзароните не знаеха за съществуването на този таен коридор, предназначен единствено за краля. В двореца, при княз Пинятели, офицерите намериха Аршамбал и, без да получат нито су, но запазвайки живота си, се отправиха обратно в Капуа под силната охрана на кавалерийски отряди.
При вида на нахлулата тълпа актьорите прекъснаха спектакъла. Завесата падна. Колкото до зрителите, равнодушни към съдбата на французите, те мислеха само за собствената си безопасност.
Този, комуто е известна ловкостта на неаполитанците, може да си представи какъв грабеж започна, когато тази тълпа нахълта в залата. Спасявайки се с бягство, много граждани бяха затиснати на вратите, други стъпкани по стълбите.
Грабежът продължаваше и на улицата. Тези, които не бяха могли да влязат в залата, получаваха сега своята част от плячката. Под предлог, че търсят французи, ладзароните отваряха вратичките на каретите и ограбваха пътниците.
Членовете на муниципалитета, патриотите, най-достойните хора на Неапол напразно се опитваха да възстановят реда в тълпата, която, люшкайки се по улиците, грабеше и убиваше. При вида на тези изстъпления, членовете на муниципалитета по общо съгласие се обърнаха към Неаполитанския архиепископ, монсеньор Кепече Дзурло — човек, дълбоко уважаван от всички, известен с благия си характер и праведните си дела, и го помолиха да им се притече на помощ, и ако е нужно да прибегне до силата на религията, за да обуздае разюзданата тълпа, която като поток лава заливаше улиците на Неапол, помитайки всичко по пътя си.
Архиепископът се качи в открита каляска, обкръжен от слугата си с факли в ръце, и се обърна към тълпата, призовавайки чувствата и разума им, но в общия шум не можеше да се чуе нито дума, тъй като гласът му непрекъснато беше заглушаван от виковете: „Да живее кралят! Да живее религията! Да живее Сан Дженаро! Смърт на якобинците!“
И действително, народът — господар на три замъка — завладя сега целия град и ознаменува началото на властта си с убийства и грабежи, въпреки присъствието на архиепископа. От времето на Мазаниело, или в течение на сто петдесет и две години, неаполитанският народ беше стегнат в железен хомот, сега го разкъсваше и наваксваше изгубеното време. До тогава убийствата бяха, така да се каже, случайно явление, от тази минута те станаха постоянни.
Хубавите дрехи и късо подстриганите коси се считаха за признак на якобинство и всеки, който получеше това прозвище, можеше да го счита за своя смъртна присъда. Жените от простолюдието, винаги по-жестоки от съпрузите си, които съпровождаха през дните на революцията, въоръжени с ножици, ножове и бръсначи, сред крясъци и кикот нанасяха на нещастните жертви, осъдени от мъжете им, най-ужасните и унизителни рани. В дните на най-разпалените страсти, когато животът на всеки честен човек в Неапол висеше на косъм, зависеше от една дума, от зла прищявка, някои патриоти се сетиха за приятелите си, хвърлени в тъмница и забравени от прокурора Вани във Викария и Кармине. Преоблечени като ладзарони, те започнаха да го призовават да освободят затворниците и с това да подсилят лагера на храбреците. Предложението беше прието с въодушевление. Нахлуха в затворите и освободиха патриотите, но заедно с тях пет или шест хиляди каторжници, ветерани на убийствата и крадците, които се разпръснаха из града, удвоявайки тревогата и всеобщия смут.
Забележителна особеност от живота на Неапол и южните провинции представлява участието, което вземат във всички революции каторжниците. Тъй като следващите едно след друго деспотични правителства на Южна Италия, започвайки от испанските вицекрале та чак до падането на Франциск II, или от 1503 до 1860 година, винаги бяха строили политиката си на развращаването на народа, заточеникът на галерите не предизвикваше у тях това отвращение, с което бихме погледнали ние. Вместо да бъдат в каторгата, вън от обществото, което ги е изтръгнало от редиците си, каторжниците се смесват с населението, което не може да ги поправи и само става по-лошо от общуването си с тях. Броят им е огромен, той почти двойно превишава каторжниците във Франция, и в удобен момент за крале, които не се гнусят от подобен съюз, те представляват мощен и страшен военен резерв в Неапол и всички негови провинции. Пожизнена каторга не съществува. Ние направихме твърде просто изчисление и получихме средно по девет години за всеки, който е бил осъден до живот. И така, от 1799 година за 65 години, вратите на каторгата са се отваряли шест пъти. И винаги от кралската власт, която през 1799, 1806, 1809, 1821, 1848 и 1860 година е провеждала там набиране на доброволци. Ще видим как кардинал Руфо, сражавайки се заедно с тези странни съюзници и не знаейки как да се отърве от тях, всеки път ги изпращаше на предна линия.