Връщането на краля не направи на Бранди толкова силно впечатление, както на Вани, но даде богата храна на въображението му.
Той реше, че Вани се е отказал да измъчва Николино от страх пред французите, и че той самият също може да има неприятности заради факта, че държи Николино в тъмницата.
И той се замисли за това, че щом пристигането на французите в Неапол вече не невъзможно, не би му навредило да превърне пленника си в свой приятел.
Към пет вечерта, тоест, когато кралят влизаше през Капуанската порта, комендантът на крепостта отвори килията на Николино и, като се приближи към него, му каза с вежливост, която впрочем, не го напусна до края.
— Господин Херцог, чух как вчера се оплаквахте на господин прокурора от скука, поради липсата на книги.
— Вярно е, господине, оплаквах се, — отвърна Николино с неизменната си веселост. — Когато се наслаждавах на свободата, аз бях по-скоро пойна птичка, пеех като чучулига или си подсвирквах като дрозд и съвсем не претендирах за дълбокомислието на совата. Но щом попаднах в клетка, то, кълна ви се, много повече предпочитам да беседвам с книгата, отколкото с моя пазач, който има навика всеки път, когато се обръщам към него с някакъв пространен въпрос, да отговаря само с „да“ или „не“, а понякога и да мълчи като риба.
— Е, господин херцог, за мен ще е чест да ви пратя няколко книги. И ако благоволите да кажете какво ще ви бъдат най-приятни…
— Наистина ли? В замъка има библиотека?
— Двеста или триста тома.
— Дявол да го вземе! Ако бях на свобода, щяха да ми стигнат за цял живот! В затвора — само за шест години. Какво пък! Нямате ли първия том от „Аналите“ на Тацит, където се разказва за любовните връзки на Клавдий и похожденията на Месалина? С удоволствие ще го прочета отново. След колежа не съм чел нищо.
— Имаме Тацит, господин херцог, но първият том липсва. Не желаете ли нещо от останалите?
— Благодаря. Особено обичам Клавдий и винаги най-много съм съчувствувал на Месалина. А тъй като намирам, че нашата августейша двойка, с която имах щастието в известен смисъл да се скарам, твърде много прилича на тези персонажи, би ми се искало да опиша живота им в духа на „Живото-описанията“ на Плутарх. Ако моята история им попадне под ръка, несъмнено ще се помиря с тях много по-лесно.
— За съжаление, господин херцог, не мога да ви предоставя тази възможност. Поискайте друга книга, и ако я намеря в нашата библиотека…
— Е, да не говорим повече за нея. Нямате ли „Новата наука“ на Вико?
— Не съм чувал за такава книга, господин херцог.
— Как! Не познавате Вико?
— Не, господин херцог.
— Толкова просветен човек като вас да не познава Вико? Това е много странно. Вико е бил син на дребен книгопродавец от Неапол. Девет години той е бил наставник на синовете на епископа, чието име вече е забравено, и не само от мен, въпреки че самият епископ, разбира се е бил уверен че името му ще преживее това на Вико. Докато този монсеньор отслужвал меси, раздавал благословии и бащински възпитавал тримата си „племенника“, Вико написал книга, която озаглавил „Новата наука“, както вече имах честта да ви кажа. В историята на човечеството Вико различава три епохи: божествената епоха, или детството на народите, когато всичко е било божествено и властта се е намирала в ръцете на жреците; героическата епоха — царство на материалната сила и героите, и човешката епоха — периодът на цивилизацията, след която хората се връщат отново в първобитно състояние. А тъй като сега живеем във века на героите, бих искал да направя паралел между Ахил и генерал Мак и тъй като той би бил в полза на прославения австрийски генерал, аз бих заслужил неговото приятелство, и той би могъл да ходатайства за мен пред маркиз Вани, който така бързо ни напусна тази сутрин.
— Охотно, бих ви оказал тази услуга, господин херцог, но нямаме Вико.
— Тогава да оставим историците и философите и да преминем към летописците. Нямате ли „Хроники на манастира свети Арахангел в Бажано“? Затворен като монах, аз се изпълвам със съчувствие към моите сестри затворници. Представете си, скъпи коменданте, как тези достойни монахини, през една потайна врата, ключ от която имала само игуменката, е, и те също, пускали в градината своите любовници. Една от сестрите, която съвсем не отдавна дала обета си и не била скъсала още всичките си връзки със света, сбъркала датата и определила среща на двама свои любовници през една и съща нощ. Младите хора се срещнали, познали се и, вместо да обърнат всичко на шега, както бих направил аз, извадили шпагите си. Никога не трябва да се влиза в манастир с шпага. Един от тях убил другия и изчезнал. Намерили трупа. Разбирате, скъпи коменданте, не могли да допуснат че е дошъл сам. Започнало разследване, разпитвали градинаря: той посочил младичката монахиня, взели й ключа и сега само абатисата имала право да пуска когото пожелае, през деня или нощем. Това ограничение ядосало две млади монахини от най-високопоставени семейства. Те решили, че щом приятелката им е имала двама любовника само за себе си, то те с пълно право могат да имат един общ любовник. Поискали клавесин. Това е съвсем безобидна вещ и абатисата би постъпила твърде жестоко, отказвайки на две бедни затворнички, за които музиката била единственото развлечение. Доставели клавесин. За нещастие, вратата на килията се оказала твърде тясна и не могли да го вкарат вътре. Било неделя, в ход била голямата меса. Решили да вдигнат клавесина с въжета през прозореца когато месата свърши. Тя продължила три часа, един бил необходим, за де вкарат клавесина, още един час бил изтекъл преди това, докато го карали от Неапол в манастира; значи, изминали общо пет чеса. Бедните монахини, колко се затъжи-ли те по музиката! Като затворили прозореца и вратата, те побързали да отворят инструмента. Уви! От клавесин той се превърнал в ковчег. Младият красавец, който се намирал вътре, и когото добрите приятелки разчитали да направят свой преподавател по пеене, се задушил. Възникнало затруднение: къде да дянат втория труп. В килията било също толкова трудно да го скрият, както първия в градината. Вдигнал се шум. Архиепископът на Неапол тогава бил млад, много суров прелат. Той не пожелал да раздухва повече скандала. Благодарение на процеса, историята, известна само в Неапол, щяла да се разчуе в целия свят и прелатът решил — процес няма да има. Той отишъл при аптекаря и поискал най-силната настойка от буничиш, скрил шишенцето в гънките на одеждите си и отишъл в манастира. Там повикал при себе си абатисата и двете монахини, разлял настойката в три чаши и заставил всяка от виновните да изпие своята част от отровата, осветена от Сократ. Те умрели в жестоки мъки. Но архиепископът имал огромна власт: той опростил греховете им. Манастирът бил закрит, а останалите монахини изпратени на покаяние манастири с по-строг устав. Вие разбирате, че опирайки се на такъв сюжет, бих могъл да напиша назидателен роман като „Монахинята“ на Дидро или семейна драма, подобно на „Жертвите на манастира“ от Монвел. Това би запълнило свободните ми часове, докато все още се ползувам от вашето гостоприемство. Ако пък нямате нищо от изброените книги, дайте ми каквото и да е. „Историята“ на Полибий, „Коментариите“ на Цезар, „Животът на пресветата дева“, „Мъченичеството на Сан Дженаро“. Всичко ще ми бъде приятно, скъпи господин Бранди, и за всяка ще ви бъда еднакво признателен.