Любовниците се разделиха, очаровани един от друг и влюбени както никога до сега. Маркиза Сан Клементе обеща на Николино, че ще прекарва с него всички вечери свободни от дежурство при кралицата. Поискаха разрешение от Роберто Бранди и тъй като от негова страна нямаше възражения, решиха да преведат плана си в изпълнение.
За коменданта не беше тайна, че дамата с воала беше маркиза Сан Клементе, една от най-приближените на кралицата придворни дами. Сметката му беше проста: балансирайки между двете партии, да се издигне благодарение на Николино, ако напротив, републиканците победят.
Дните минаваха. Плановете за съпротива от страна на краля се смениха от плановете на кралицата. Нищо не беше се изменило в положението на Николино, ако не смятаме грижите на коменданта, които постоянно нарастваха: Сега му даваха бял хляб, три блюда за закуска, пет на обяд, френско вино по избор и освен това, му разрешаваха два пъти на ден да се разхожда по укрепленията, при условие, че няма да скача от тях. Положението на Николино не му се струваше толкова отчаяно, особено след изчезването на прокурора и посещенията на маркизата, за да търси изход чрез самоубийство. Затова той на чака дълго да го молят и даде думата си на коменданта, след което можеше да се разхожда по стените за свое удоволствие.
Маркизата удържа думата си и поради безразличието на стражата към поведението на пленника и предпазните мерки, които тя вземаше при срещите си с него, нищо не предизвикваше тревога. От нея Николино узнаваше всички придворни новини. Той познаваше краля и никога не повярва сериозно на обещанията му за съпротива, и тъй като маркиза Сан Клементо беше от групата, която трябваше да последва двора в Палермо, той узна истината между седем и осем вечерта на същия този ден 21 декември — с други думи, три часа преди бягството на кралското семейство.
Маркизата не знаеше кой точно трябва да пътува. Тя беше получила заповед да се яви към десет вечерта в апартаментите на кралицата; там щяха да й съобщят за взетото решение. Но маркизата не се съмняваше, че решението ще бъде бягство от Неапол.
И така, тя дойде да се прости с Николино. Това прощаване с нищо не я обвързваше: ако останеше в Неапол, отношенията им можеха да бъдат възобновени.
Те много плакаха, клеха се във вечна любов и повикаха коменданта, който обеща да предава на Николино писмата от маркизата, ако бъдат адресирани до него самия, и да препраща писмата от Николино до маркизата, при условие, че предварително ги чете. После, след като всичко беше уговорено, той каза няколко подходящи за случая печални думи, все пак достатъчно успокоителни за любовниците, за да не се безпокоят много един за друг.
О! Колко очарователни са леките връзки и благоразумните страсти! Като чайки при буря, те само навлажняват краищата на крилете си в гребените на морските върни; вятърът ги отнася със себе си и, опитвайки да се борят, те му отстъпват с усмивка през сълзи; прибрали грациозно крила, те му позволяват да ги отвлече, както Океанидите на Флаксман.
Това събуди у Николино небивал апетит. Той вечеря толкова обилно, че ужаси тьмничаря си и го накара да пие с него за здравето на маркизата. Тъмничарят протестира срещу такова насилие, но пи.
Несъмнено, мъката дълго не даваше на Николино покой. Когато комендантът влезе при пленника си около осем сутринта, го завари дълбоко заспал.
Но известието, което носеше, беше толкова важно, че комендантът реши да го събуди. Беше получил, за да прикове към стените на крепостта отвътре и от вън, няколко прокламации, в които кралят обещаваше скоро да се върне и съобщаваше за назначаването на Пинятели за кралски наместник, а на генерал Мак — негов помощник.
Почитта, която изпитваше комендантът към пленника си, го заставяше да му съобщи за събитията, преди те да са станали достояние на когото и да било.
Известията наистина се оказаха важни. Но Николино беше подготвен за тях. Той само прошепна:
— Бедната маркиза! — после, вслушвайки се в свистенето на вятъра по коридорите и шума на дъжда над главите им, добави, както Луи XV, когато изпращал погребалната карета на мадам дьо Помпадур: — Времето не е благоприятно за пътешествието й.
— До толкова, — отвърна Роберто Бранди, — че английските кораби все още стоят в пристанището и не могат да излязат.
— Наистина ли? — извика Николино. — не е ли възможно, въпреки че часът за разходка още не е настъпил, да се кача на крепостната стена?