От крепостните стени на замъка Сан Елмо Николино с ужас наблюдаваше извършващите се престъпления. Той се учудваше, че партията на републиканците не предприема никакви мерки против подобни зверства и се питаше, дали комитетът на републиканците не е доведен до толкова жалко състояние и е позволил на ладзароните да станат господари в града, след като не опитваше да сложи край на всички тези безчинство.
Непрекъснат вопъл се разнасяше из различните квартали на града и се издигаше до височината на крепостта Сан Елмо. Кълбета дим се издигаха над скупчените къщи и, разнасяни от сирокото, надвисваха над града като гъста пелена. Убийствата, започнали на улицата, продължаваха по стълбите и завършваха върху терасите на дворците, на разстояние почти един изстрел от часовите. Роберто Бранди обходи всички врати и подземни изходи на замъка, където удвои караула и даде заповед да се стреля по всеки, който се яви в крепостта, бил той ладзарони, или републиканец. Той провеждаше, видимо с враждебни намерения, някакъв свой таен план.
Кралското знаме продължаваше да се развява над стените на крепостта, въпреки отпътуването на краля. Това знаме, в знак на вярност към монарха, радваше очите на ладзароните. С далекоглед в ръка Николино напразно търсеше по улиците на Неапол познати нему лица. Беше известно, че Молитерно още не се е върнал в града, Рока Романа се криеше, Мантоне, Скипани, Чирило и Веласко изчакваха.
В два след обяд стана смяна на караула; в крепостта часовите са сменяха през два часа.
На Николино му се стори, че часовоят, който беше най-близо до него, му кимна с глава. Той не даде вид, че е забелязал това, но след няколко секунди отново погледна към него.
Този път нямаше място за съмнение. Знакът беше още по-очевиден, тъй като другите трима часови бяха устремили поглед — едните към хоризонта, по посока на Капуа, от където се очакваха французите, другият — към Неапол, който беше предаден на огън и меч, и не обръщаха внимание на четвъртия часовой и пленника.
И така, Николино безпрепятствено можа да се доближи до караулния и премина само на крачка от него.
— Днес на обяд разгледайте внимателно хляба си, — подхвърли му човекът.
Николино потръпна и продължи разходката си. Първото му чувство беше страх: помисли си, че искат да го отровят. След двадесет крачки той се обърна и като мина отново покрай часовия, попита:
— Отрова?
— Не, бележка.
— А! — възкликна Николино като веднага почувства облекчение. И отдръпвайки се на известно разстояние от часовоя, повече не погледна към него.
„Най-после републиканците са се решили на нещо!“ Липсата на инициатива у средното съсловие и благородниците е главният порок на неаполитанците. Колкото народът, като прах, носен от вятъра, винаги е готов за въстание, толкова средната класа и аристокрацията се боят от революцията. При всяка промяна, която се извършва, те се боят да не изгубят имотите си, докато народът, който не притежава нищо, може само да спечели.
Беше три часът след обяд. Николино обядваше в четири: следователно, трябваше да чака още един час. Той му се стори цяла вечност. Николино броеше всичките четвъртинки и половини, които отзвъняваха тристате камбанарии на Неапол. Той слезе в килията си, масата беше сложена както винаги; хлябът лежеше до приборите. Не беше разчупен — цялата горна коричка беше гладка и недокосната. Ако бележката беше вътре, сигурно я бяха изпекли в тестото.
Николино реши, че предупреждението е било лъжливо. Той погледна тъмничаря, който му прислужваше на масата, откакто блюдата започнаха са стават по-изискани, надявайки се, че той ще му даде някакъв знак да разчупи хляба. Но пазачът оставаше безразличен.
Николино разгледа масата, търсейки предлог да го отпрати. Всичко беше безупречно.
— Приятелю, — обърна се той към надзирателя, — комендантът е толкова добър към мен, че несъмнено ще ми изпрати бутилка асприно за възбуждане на апетита, ако го помоля за това.
Асприното е за Неапол това, което представлява за Париж сюрезанското вино.
Тъмничарят излезе, повдигайки рамене, което означаваше: „що за приумица, да иска оцет, когато на масата има лакрима кристи и вино от лозята на Прочида!“
Но тъй като му бяха наредили да бъде особено внимателен с пленника, той се почини с такава скорост, че дори не затвори вратата след себе си. Николино го повика.
— Да, ваша светлост?
— Моля ви да затворите вратата, приятелю. Отворените врати изкушават пленниците.