Тъмничарят, който знаеше, че бягството от замъка е невъзможно, ако само човек не се спуснеше като Еторе Карафа с въже от стените, затвори вратата не толкова за успокоение на собствената си съвест, колкото, за да не постъпи неучтиво с херцога.
Щом ключът се обърна в ключалката, Николино, чувствайки се в безопасност, разчупи хляба. Той не грешеше. В средата се намираше малка, прилепнала за тестото бележка, която показваше, че е била поставена, преди да изпекат хляба.
Николино се ослуша, и като не долавяше никакъв шум бързо я разгъна. Там пищеше следното:
„Легнете си без да се събличате. Ако чуете шум между единадесет и дванадесет, не се тревожете. Ще бъдат ваши приятели. Бъдете готов да им помогнете“.
— Дявол да го вземе! — измърмори Николино. — Добре че ме предупредиха. Бих ги взел за ладзарони и здравата щях да ги натупам. Да видим послеписа:
„Необходимо е на разсъмване френското знаме да се развее над крепостта. Ако опитът ни не успее, направете всичко възможно от ваша страна. Комитетът ви предоставя петстотин хиляди франка“.
Николино разкъса бележката на хиляди малки късчета и я разпръсна из тъмнината.
Той тъкмо беше приключил, когато ключът се завъртя и на прага се появи тъмничарят с бутилка асприно.
Николино, който беше наследил от майка си френския вкус, не можеше да търпи асприното. Но този път трябваше да принесе жертва за родината си. Той напълни чашата, вдигна я, произнесе тост за здравето на коменданта и я пресуши на един дъх, примлясквайки с език така, като че ли току-що беше изпил чаша шамбретен, шато лафит или бузи. Възхищението, което тъмничарят изпитваше към Николино се удвои: човек трябваше да обладава мъжеството на античен герой, за да изпие чаша подобно вино без да се намръщи.
Обедът беше още по-добър от обикновено. Николино изказа благодарност на коменданта, който се появи, както му беше станал навик, по време на десерта.
— Е, — отвърна Роберто Бранди, — трябва да благодарите не на готвача, а на асприното, което ви е отворило апетита.
Николино нямаше навика да се качва на укрепленията след обяда, който сега, когато беше станал много по-обилен, продължаваше до пет и половина и дори до шест вечерта. Но, възбуден не толкова от изпитото вино, както си мислеше комендантът, колкото от получената бележка, виждайки, че сеньор Бранди е в добро настроение, Николино започна толкова упорито да се оплаква от тежест в стомаха и главоболие, че комендантът сам му предложи да излезе на чист въздух.
Николино накара да го се молят; после, за да не обиди коменданта, се съгласи да се качат заедно на стената.
Вечерта Неапол предлагаше същата гледка, както и през деня, само че в тъмното тя беше още по-ужасна.
Сега грабежите и убийствата се извършваха при светлината на факли, чиито огньове се мятаха в мрака като безумни, като че ли играеха някаква фантастична и страшна игра, измислена от смъртта. От към града се издигаха пламъците на пожара, гъстият дим се разстилаше над цялата област и Неапол напомняше в този час Рим, преди осемнадесет века, по времето на Нерон.
Николино би могъл успешно, като украси главата си с венец от рози и запее стиховете на Хораций под акомпанимента на лира, да изпълни ролята на божествения император, приемник на Клавдий и син на Агрипа и Домициан.
Но Николино нямаше желание да фантазира. Той просто наблюдаваше убийствата и пожарите, незапомнени от времето на Мазаниело, и с ярост в сърцето гледаше бронзовите дула на оръдията; на мястото на сеньор Бранди, той бързо би накарал всички тези разбойници да търсят убежище в каналите, от където се бяха появили.
В тоя момент нечия ръка докосна рамото му и четейки мислите му, нечий глас попита:
— Какво бихте направили на мое място?
Николино нямаше за що да се обръща: той беше познал гласа на достойния комендант.
— Кълна се в честта си, не бих се колебал нито миг! — извика той. — веднага бих открил огън по тези убийци в името на човечността и цивилизацията!
— По-спокойно, младежо! Знаем ли, как ще го посрещнат и какво ще ни струва всеки оръдеен залп? На вашата възраст вие говорите като френски рицар: „постъпи както повелява дългът и да става каквото има да става!“
— Казвал го е рицарят Баяр.
— Да, но на моята възраст и като баща на семейство, аз казвам: „мисли първо за себе си“. Това не думи на рицаря Баяр. Изрича ги здравият разум.
— Или егоизмът, скъпи коменданте.
— Това е едно и също, скъпи пленнико.
— Какво искате, най-после?
— Нищо. Просто си стоя на балкона, спокоен съм и нищо не ме заплашва. Гледам и изчаквам.
— Виждам, че гледате. Не разбирам какво очаквате.