— Ще кажа, че бих искал да ви покажа нещо, преди да се спуснете в покоите си, скъпи ми пленнико.
И той му направи знак да го последва.
— До сега бяхме заети с това, което ставаше в Неапол — от Мерджелина до Капуанската порта — с други думи, на запад, на юг и на изток, — а сега нека видим какво става на север. Макар че това, което ще наблюдаваме, не вдига много шум и не свети много силно, все пак си струва да му отделим минута внимание.
Николино позволи на коменданта да го отведе до другата страна на вала, противоположна на тази, от където току-що бяха наблюдавали Неапол. По хълмовете, обкръжаващи града от Каподимонте до Поджореале, той видя множество малки светлинки, придвижващи се с равномерната скорост на войнска част в поход.
— Виж ти, това ми се струва нещо ново! — възкликна Николино.
— И доста занимателно, нали?
— Това французите ли са?
— Те самите.
— Значи, утре ще влязат в Неапол.
— Не! В Неапол не може да се влезе толкова лесно, ако ладзароните не поискат това. Ще се бият два, може би три дни.
— А после?
— Какво ще стане после? Нищо. Ние с вас трябва да помислим, какво, добро или лошо за своите съюзници, които и да се те, може да стори в подобна ситуация комендантът на непристъпната крепост Сан Елмо.
— А може ли да узная, на чия страна, в случай на стълкновение, ще бъдат вашите симпатии?
— Моите симпатии? Нима умният човек има симпатии, скъпи пленнико? Вече ви изложих убежденията си, каза ви, че съм баща на семейство и ви цитирах народната пословица: „Мисли само за себе си“. Отидете в килията си и размислете над това. А утре ние с вас ще побеседваме за политика, морал и философия. А тъй като има още една пословица, която гласи, че утрото е по-мъдро от вечерта, вслушайте се в тази мъдрост и утре сутринта я споделете с мен. Лека нощ господин херцог!
Разговаряйки така, те стигнаха до горното стъпало на стълбата, водеща в килията и комендантът, като изпрати Николино до вратата, завъртя както обикновено, два пъти ключа.
Николино се озова в пълен мрак.
За щастие, не беше трудно да изпълни полученото указание. Той опипом стигна до леглото си и се хвърли отгоре, без да се съблича. Не минаха и пет минути, когато се разнесе вик, сигнал за тревога, след което последваха чести пушечни изстрели и три оръдейни залпа.
После тишината се възцари отново.
Какво се беше случило?
Трябва да признаем, че въпреки мъжеството, не веднъж проявявано от Николино, когато си задаваше този въпрос, сърцето му щеше да изхвръкне.
След десетина минути той чу по стълбата стъпки, ключът се завъртя в ключалката, заскърцаха резетата и вратата се отвори. На прага стоеше достойният комендант със запалена свещ в ръка.
Роберто Бранди затвори вратата с максимална предпазливост, постави свещта на масата, придърпа стол към леглото и седна до пленника, който не разбирайки намеренията на коменданта, следеше всичко това без да продума.
— Е, скъпи пленнико, — каза комендантът, сядайки до главата му. — Вече ви говорих за голямото значение на нашата крепост за събитията, които трябва да се разиграят утре.
— Значи, скъпи ми коменданте, дошли сте в такъв късен час, за да ме уверявате в своята прозорливост?
— Виждате ли, винаги е приятно за самолюбието, ако можеш да кажеш на умен човек: „Ето, аз бях прав“. Освен това, ако отложим до утре разговора за нашите общи работи, вие отказвахте да коментирате тази вечер, — сега разбирам защо, — ако отложим този разговор за утре, може да се окаже твърде късно.
— Кажете, скъпи коменданте, станало ли е нещо важно след нашата раздяла?
— Преценете сам. Републиканците, които са узнали по някакъв начин моята парола — „Позилипо и Партенопея“, се явили при часовоя на вратите. Само че този, който трябвало да произнесе паролата, сбъркал новото име на града със старото и кал Неапол вместо Партенопея. Часовоят, който явно не е знаел, че това е едно и също, вдигнал тревога. Започнала стрелба, моите артилеристи дали няколко залпа — инцидентът бил приключен. Така че, скъпи ми пленнико, ако в очакване на това събитие, сте легнали без да се събличате, сега можете спокойно да го сторите и да заспите, ако не предпочетете да станете и на тази маса да поговорите с мен, като с добър приятел.
— Какво пък, нека поговорим, — отвърна Николино. — Съберете всичките си козове и сложете картите на масата. Ще говорим.
— Да говорим: лесно е да се каже.
— Дявол да го вземе! Нали сам предложихте!
— Да, но са нужни някои разяснения.
— Какви? Говорете.
— Имате ли достатъчно пълномощия?
— Да, имам.
— Ще бъде ли това, за което се договорим, потвърдено от вашите приятели?