— А защо смятате да накарате краля да ви даде за вашата вярност двеста и петдесет хиляди франка.
— Именно за това ми е нужно вашето снизхождение.
— Считайте, че го имате. Само ми обяснете.
— За да достигна целта си, скъпи ми пленнико, не трябва да бъда ваш съучастник. Необходимо е да стана ваша жертва.
— Това е доста логично. Какво пък, да видим как можете да станете моя жертва!
— Много просто.
Комендантът извади от джоба си пистолети.
— Но това са моите! — възкликна Николино.
— Тук ги забрави прокурорът… Знаете ли как свърши нашият добър маркиз Вани?
— Вече ми съобщихте за смъртта му и аз дори ви отговорих, че уви, не мога да съжалявам за него.
— Да така е. Значи, сдобили сте се с пистолетите си, които са се намирали някъде тук, с помощта на своите съмишленици. В крепостта има такива. Когато съм влязъл при вас, вие сте допрели пистолета да гърдите ми.
— Отлично! — засмя се Николино. — Ето така!
— По-внимателно! Заредени са. После, без да сваляте пистолета от гърдите ми, сте ме завързали за тази халка в стената.
— С какво? С чаршафа от кревата ми ли?
— Не. С въже.
— Нямам въже.
— Донесох ви.
— Охо! Вие сте предвидлив човек.
— Ако искаш да успееш, не трябва да пренебрегваш нищо, кали?
— Е, а после?
— После? Когато бъда завързан както трябва, ще ми запушите устата с носната си кърпичка и ще заключите вратата. После ще се възползувате от това, че съм имал благоразумието да изпратя на патрул всичките ми верни хора и съм оставил при вратите само дезертьори, за да вдигнете бунт.
— А как ще го вдигна?
— Няма нищо по-лесно. Ще дадете на всеки по десет дука-та. Тук има тридесет души. С прислугата — тридесет и пет. Това прави триста и петдесет дуката. Незабавно ги раздавате, сменяте паролата и командвате „огън!“, ако патрулът поиска да влезе със сила.
— А от къде да взема триста и петдесет дуката?
— От моя джоб. Само че разбирате, че това е отделна сметка.
— Която ще прибавите към двеста и петдесетте хиляди ливри. Отлично!
— След като станете господар на крепостта, вие ще ме развържете, ще ме затворите в своята килия и ще се отнасяте с мен толкова лошо, колкото добре се отнасях аз с вас. После, някоя нощ, когато ще сте ми изплатили двеста и петдесетте хиляди ливри и тези триста и петдесет дуката, вие от съжаление ще ме изхвърлите. Спускам се в пристанището, наемам лодка или фелука. Минавам благополучно хиляди опасности, добирам се до Сицилия и моля крал Фердинанд награда за своята вярност. Сумата, на която разчитам, вече ви е известна.
— Да. Двеста и петдесет хиляди франка.
— Разбрахте ли всичко?
— Да.
— Давате ли ми дума?
— Вече ви я дадох.
— Тогава — на работа. Дръжте пистолет, който сега можете да оставите на масата за по-безопасно. Ето и въжето и кесията ми. Не се бойте, стягайте здраво. Чакайте, не ме задушавайте с кърпичката си, имате още половин час, докато се върне патрулът.
Всичко стана точно така, както беше предвидил умният комендант. Заповедите той беше дал предварително, за да може Николино да се справи без никакви трудности. Бранди беше завързан, закачен за халката и в уреченото време кърпата запуши устата му. Вратата се заключи. Николино не срещна никого нито на стълбите, нито в подземията. Той се запъти направо в караулното помещение и, като влезе там, произнесе великолепна патриотична реч. Като забеляза известни колебание в редиците на пазачите, той разклати кесията си и произнесе магическите думи: „десет дуката за всеки“. При тези думи всички колебания изчезнаха и се разнесоха викове: „да живее свободата!“ Всички грабнаха оръжието си и побягнаха към постовете, заплашвайки ги, че ще открият огън, ако не побързат да изчезнат.
Патрулът наистина изчезна, както в театъра изчезват призраците, падайки през дупката на пода.
После въстаниците се заеха с ушиването на трицветното знаме, — което не им се удаде лесно — от старо бяло знаме, завеса за прозорец и червено одеало. Когато работата беше свършена, спуснаха белия флаг и го замениха с трицветния.
Най-после Николино си спомни за нещастния комендант, чиито права беше обсебил. Той влезе с четирима души в своята килия, заповяда да го развържат и извади кърпата от устата му, като непрекъснато държеше пистолета до гърдите му, и въпреки стоновете, жалбите и молбите, го остави на своето място в знаменитата килия номер три в подземието.
Затова на двадесет и първи януари сутринта събудилият се Неапол видя развяващото се трицветно знаме над замъка Сан Елмо.
XI
КАВДИНСКИЯТ ПРОЛОМ
Шампионе също видя свещеното френско знаме и веднага заповяда на армията си да тръгне към Неапол, за да може към единадесет сутринта да започне обсадата на града.